— Да, зная го така добре, както познавам и коралите в асиендата на чичо ви.
— Добре. Иди там! Ще намериш един човек, прострян на земята и свързан с ласо. Освободи го и го пусни да си върви! Ако се е наранил при падането, направи, каквото можеш, да му помогнеш, но не казвай кой те е изпратил. Струва ми се, че го познаваш, но това няма значение. Не го питай нищо и не отговаряй на въпросите му, ако той те запита нещо. Щом се изправи на нозе, остави го да прави, каквото иска. Разбра ли?
— Perfectamente, s’norita103. Ще изпълня най-точно нарежданията ви.
— Благодаря ти, драги Бенито. Чичо Силвио ще ти бъде благодарен за стореното, при все че не трябва да му кажеш нищо. Остави аз да му обадя. А ако той… Някой ден едно имение на Рио Гранде ще се нуждае може би от смел и верен управител, какъвто си ти.
— На всички е известно, че доня Исидора е не само хубава, но и благородна.
— Благодаря! Благодаря! Още една молба. Услугата, която искам да ми направиш, трябва да се знае само от трима души. Третият е човекът, комуто ще помогнеш. Знаеш кои са другите двама.
— Разбирам ви, сеньорита. Ще стане, както желаете. Управителят се отдалечава. Едва ли е нужно да кажем, че и той е на кон. Кракът на хора с неговото звание рядко стъпва на земята… и никога, ако са тръгнали на път, дори за по-малко от половин левга104.
— Чакай! Забравих! — извика девойката. — Ще намериш шапка и сарапе. Те са мои. Донеси ми ги! Ще те чакам тук или ще те пресрещна някъде по пътя.
Спрелият управител се покланя и тръгва отново, но пак му заповядват да спре.
— Реших да дойда с тебе, сеньор Бенито. Чакай!
Домоуправителят на дон Силвио не е изненадан от прищевките на племенницата на господаря. Той изпълнява заповедите, без да разпитва, и тръгва отново към хълма. Девойката го следва. Казва му да язди пред нея. Има съображения, които я карат да забрави аристократичните си навици.
Предположенията на Бенито не са правилни. Това, че сеньоритата идва с него, не е просто прищявка. Сериозни причини я карат да го придружи.
Исидора е забравила не само наметалото и шапката, но и писмото, което и създаде толкова неприятности.
Тя не се довери напълно на „добрия Бенито“ и не можеше да му възложи да донесе и, писмото. То можеше да предизвика по-голям скандал, отколкото разпрата с дон Мигел Диас, затова Исидора се връща да прибере писмото. Колко жалко, че не се сети по-рано!
— Как ли се е добрал до него Койота? Сигурно Хосе му го е дал.
Издайник ли беше прислужникът и? Диас може да го е срещал по пътя и да го е взел насила. И двете предположения бяха възможни.
Такава постъпка бе напълно естествена за Диас. А що се отнася до Хосе, тя имаше не за пръв път основание да се съмнява в предаността му.
Такива мисли минаваха през главата й, докато се изкачваше по склона над реката.
Те стигат върха и навлизат в поляната. Сега Исидора язди до управителя.
Мигел Диас не е там. Няма никой. Но това, което най-много отчайва Исидора, е, че и листчето хартия не се вижда.
Шапката, сарапето и примката на ласото са налице. Нищо друго.
— Можеш да се върнеш у дома, сеньор Бенито! Човекът, който падна от коня, сигурно се е съвзел. Слава богу! Но помни, драги Бенито, че въпреки това всичко трябва да остане в тайна.
— Yo entiendo105, доня Исидора.
Управителят се отдалечава и се скрива скоро зад хребета на хълма.
Девойката с ласото е пак сама. На поляната тя скача от седлото, слага сарапето и шапката и се преобразява отново на млад идалго106.
Бавно, механически се качва на коня като че не мисли за това, което върши.
Току-що е възседнала коня и ето жалкият Хосе се приближава дебнешком към поляната.
Тя го пита направо какво е станало с писмото.
— Какво го направи?
— Предадох го, сеньорита.
— На кого?
— Оставих го в… в… странноприемницата — заеква Хосе и цял пребледнява. — Дон Морисио беше излязъл.
— Лъжеш, lépero107! Дал си го на дон Мигел Диас. Не отричай! Видях го в ръцете му.
— О, сеньорита, простете ми, простете! Не съм виновен. Наистина не съм.
— Глупак! Трябваше да измислиш нещо друго! Сам се издаде. Колко ти плати дон Мигел за измяната?
— Вярвайте ми, че не съм ви издал! Той ме застави… със заплахи, с удари. Аз… аз не съм взел пари.
— Тогава аз ще ти платя. Уволнявам те и ето ти заплатата! Ето… ето…
Тя повтаря тази дума най-малко десетина пъти, а същевременно стоварва камшика си по раменете на нечестния пратеник.
Той се опитва да избяга, но напразно. Трябва сам да се приближава до нея, от страх да не бъде стъпкан под копитата на възбудения кон.