Доста време мина преди да може да отърси натрапчивата мисъл, че е имал работа с дявола. Най-после се убеди, че това е невероятно, макар че и тази мисъл не му помогна да разбере същността на видението.
— Не е възможно! — промълви Зеб, но в тона му все още се четеше колебание. — Не е възможно това да е създание от оня свят! Нямаше да чуя удара от куршума. Той се удари o нещо твърдо, а духовете, доколкото зная, нямат плът.
— Ех, все едно! — заключи той, явно решен да се откаже от опитите си да разгадае неестественото явление.
— Да върви където ще! Или е чучело от дрипи, или е самият дявол. Друго не може да бъде!
Заедно със Зеб в хижата се промъкна и синята утринна светлина. Време бе вече да събуди Фелим, който щеше да го замести при леглото на болния. Измъчван от мисълта, че бе занемарил задълженията си, изтрезнелият ирландец се зае с готовност с поставената му задача. Преди да повери болния на грижите на неопитния Фелим, Зеб превърза драскотините, като използува медицинските познания от своя дълъг опит. Наблизо растеше nopal110. Неговият сок щеше да изцери бързо раните.
Зеб знаеше, че двадесет и четири часа след употребата му те щяха да зараснат, а след три дни напълно да оздравеят.
Този факт, известен на всички, които живеят в горите, го караше да се отнася с пренебрежително недоверие към лекарите. И ако би имал на разположение двадесет лекари, Зеб нямаше да повика нито един от тях. Той бе уверен, че Морис Джерълд е вън от опасност, поне що се отнася до раните.
Опасност имаше, но тя идеше от другаде.
— А сега, мистър Фелим — каза Зеб, като свърши своите медицински занимания, — след като направихме всичко възможно за външността на човека, време е да се замислим и за вътрешността. Слушай, няма ли нещо за ядене?
— Нито хапка, мистър Стамп. А най-лошото е, че нямаме нищо за пиене. В хижата не е останала нито капка алкохол.
— По твоя вина, дявол да те вземе! — извика Стамп, като се обърна намръщен към ирландеца, което показваше, че съжалява не по-малко от него. — Ако не беше ти, щяхме да имаме толкова ракия, че да ни стигне, докато се съвземе момъкът. А сега какво ще правим?
— Не сте справедлив, мистър Стамп, вярвайте ми. Честна дума! Вкусих само от малкото шише! Индианците изпразниха дамаджаната. Така беше!
— Хайде, хайде! Ти не можеш да се напиеш само от едно шише. Знам аз колко ти трябва! Сигурно и другото си понадигнал няколко пъти!
— Кълна се във всички светии…
— Моля ти се, остави светиите си на мира! Да не мислиш, че някой разумен човек може да вярва в такива животинки като тях? Както и да е, няма какво повече да говорим. Изпил си всичко и туй то! Сега ще трябва да минеш без алкохол, защото най-близкото място, откъдето може да се купи, е двадесет мили оттук.
— Тази работа, виж, не ми харесва!
— Затваряй си устата и слушай какво ти говоря. Трябва да минем без пиене, но това не значи, че трябва и да гладуваме. Момъкът сигурно е вече полумъртъв от глад. Главата му е пълна, но стомахът му трябва да е съвсем празен. А аз самият съм толкова гладен, че бих изял и койот. Не знам дали бих се отказал и от ястреб, който сигурно по не го бива от койота. Но защо трябва да ям ястреби, щом мога да грабна пушката и щом има пуйки край Аламо? Ти стой тук и се грижи за младежа, докато аз довлека някоя пуйка.
— Добре, мистър Стамп, и… не се тревожете. Вярвайте ми…
— Стига си дърдорил! Аз още не съм свършил.
— Ей богу, няма да продумам вече.
— Хубаво ще направиш. Само слушай! Ако някой дойде, докато ме няма, трябва да ми съобщиш, без да губиш минута.
— Разбира се. Честна дума, ще ви съобщя.
— Добре. Помни, че на теб разчитам.
— Можете да разчитате; само че, мистър Стамп, как ще ви съобщя, ако сте нейде надалеч? Какво ще правя тогава?
— Е, не смятам, че ще трябва да ходя надалеч. Още е рано и сигурно ще намеря пуйки наблизо. Все пак — продължи Зеб, като помисли малко — има ли някоя пушка в колибата? И револвер може да свърши работа.
— Няма ни едното, ни другото. Господарят взе и двете, когато отиде последния път в поселището. Сигурно ги е оставил там.
— Това ми обърква работата. Може и да не те чуя.
Зеб, който в този миг бе почти излязъл, отново спря да помисли.
— Хей! — извика той, след няколко секунди. — Сетих се! Дойде ми нещо наум! Виждаш ли къде съм вързал кобилата да пасе?
— Разбира се, мистър Стамп! Виждам!
— Добре. А виждаш ли трънливия кактус, който расте в края на поляната?
— Да.
— Добре. А сега слушай! Поглеждай от време на време навън и ако някой дойде, докато ме няма, изтичай при кактуса, откъсни някой клон, по-трънлив, и го бутни под опашката на кобилата.