Двете жени се изгледаха пак. Ни един от погледите не беше тържествуващ, нито в единия, нито в другия се четеше прошка.
В погледа на креолката имаше мъка, гняв и изненада. Последният поглед на Исидора, съпроводен от вулгарното възклицание „Carjo“, беше изпълнен с безсилна злоба.
Глава LX
ДОНОС
Ако би било възможно да се сравняват веществени и духовни неща, не може да се намери по-силна разлика от светлите небеса, които сияят над Аламо, и черните мисли в гърдите на Исидора, когато се отдалечава от хакалето. Сърцето й е преизпълнено с бурни чувства, от които най-силно е чувството за отмъщение.
Това я кара да изпитва едно почти демонично удоволствие, което й помага да не изпада в отчаяние; иначе би се прекършила под тежестта на мъката.
Мрачни мисли се тълпят в главата й, докато язди в сенките на дърветата. Те не се разсейват, когато тя поглежда към небето, което весело се усмихва. Неговата веселост я огорчава като подигравка.
Преди да тръгне по стръмнината нагоре, тя се спира под кипариса — подходящ заслон за измъченото й сърце. Неговата тъмна сянка е по-приятна от слънчевите лъчи.
Но не затова се е спряла Исидора тук. В душата й се е породила мисъл по-тъмна и от сянката на кипариса. Това личи от засенченото чело, от черните вежди, сключени над черните искрящи очи. И най-после от свирепия блясък на белите й зъби.
У нея не е останало вече нищо добро освен красотата й; а се е натрупало всичко лошо освен грозотата.
Накара я да се спре една полуосъзната сатанинска мисъл. Думите й издават каква е тази мисъл.
— Трябваше да я убия на място! Дали да се върна и да я предизвикам на двубой? Но какво ще спечеля, ако я убия? С това няма да си възвърна сърцето му, което е безнадеждно загубено за мене. Думите му идваха от най-потайните кътчета на душата му, гдето е скътан нейният образ. Ох, за мене няма никаква надежда. Той е причината за моето нещастие. Той трябва да умре. Да го убия ли? А какво ще стане с моя живот? Ще се превърне в безкрайно мъчение. Но той и сега е мъчение. Не мога да понасям вече. Не виждам никаква друга утеха освен отмъщението. И двамата трябва да умрат. Но не сега, а тогава, когато той може да разбере от чия ръка загива. Трябва да почувствува наказанието и да знае откъде идва то. Божа майко, дай ми сили да отмъстя.
Исидора пришпорва коня и поема по склона.
Когато излиза на равнината, тя не спира нито за миг, да даде възможност на животното да отдъхне, а продължава да язди с главоломна бързина, без да знае накъде отива.
Нито с глас, нито с ръка тя не направлява жребеца, само го боде с шпорите.
Оставен да се движи сам, конят поема пътя, по който е дошъл. Той води към Леона Дали трябва да върви в тази посока?
Ездачката му не знае и не иска да знае. Тя седи на седлото, като че част от него, навела глава, потънала в забрава. Исидора е безчувствена към всичко, което я заобикаля, и дори не съзнава с каква бързина препуска. Тя не забелязва тъмната група наблизо, докато конят не спира и не започва да пръхти.
Тя вижда кавалкада в откритата прерия.
Индианци? Не, бели. Това личи не толкова от цвета на кожата им, колкото от ездата и начина, по който са оседлани конете. То личи и от брадите им, но не и от кожите им, чийто цвят е променен от палещото слънце.
— Los téjanos114 — промърморва Исидора, когато установява от каква народност са конниците. — Предполагам, че е въоръжен отряд, който търси команчите. Но индианците не са насам. Ако не са ме излъгали в поселището, те се намират далече, в обратна посока.
Без да има особени причини да ги избегне, младата мексиканка няма желание да срещне тексасците. Те са без значение за нея или за целите й; и при всеки друг случай тя не би се отклонила от пътя си заради тях. Но в този час на страдание, Исидора не желае да попадне под обстрела на въпросите им, нито да бъде прицел на любопитството им.
Още има възможност да избяга. Тя е все още сред храстите. Изглежда, че не са я забелязали. Като извърне коня и потъне пак в гората, те въобще няма да я видят.
Тъкмо когато ще изпълни решението си, конят изцвилва и осуетява плана й. Двадесетина коне му отвръщат. И той, и ездачката му са открити.
Но може би още има възможност да избегне срещата. Сигурно ще я преследват, обаче едва ли биха я настигнали. Особено из лъкатушните пътеки сред гората, които й са така добре известни.
Такова е първоначалното намерение на Исидора, затова тя обръща коня. Но почти в същия миг го извръща с лице към конниците, които се приближават към нея в пълен галоп. Думите й показват защо е тази внезапна промяна на тактиката.