Думите „да се обеси“ звънтяха в ушите й, когато тя се впусна към хижата.
Докато се преструваше, че се интересува от играта на сребърните рибки, Луиза мислеше само за не толкова невинната сцена, която се разиграваше пред хакалето.
Макар че дърветата й пречеха да вижда сцената, тя знаеше действуващите лица и можеше да следи развоя на действието по гласовете.
Докато слизаше от коня си, обстановката пред колибата се бе променила и затова заслужава кратко описание.
Хората, които Луиза остави там, не стояха вече пръснати на групи, а се бяха събрали в неправилен кръг.
В средата на кръга се отделяха десетина души, между които беше високата фигура на началника на регулаторите и трима-четирима от неговите „маршали“. Там беше и Удли Пойндекстър заедно с Касий Къхуун. Те като че не присъствуваха вече като ръководители, а по-скоро като зрители или свидетели на съдебната драма, която се разиграваше.
Защото такава беше всъщност сцената. Това бе процес за убийство — процес пред съда на Линч117 — мрачен сановник, представен тук в лицето на началника на регулаторите, а съдебни заседатели — всички присъствуващи с изключение на затворниците.
А затворниците са двама — Морис Джерълд и слугата му Фелим.
И те са в кръга, проснати на тревата и завързани с въжета от нещавена кожа, които не им позволяват да мръднат.
Нямат възможност и да говорят. Ругатните и заплахите заставят Фелим да мълчи от страх, а между зъбите на господаря му е затъкнато парче дърво. Това е направено с цел да се предотврати бълнуването му, което би попречило на тяхната работа.
И стегнатите ремъци дори не могат да задържат Морис на мястото му. Двама души го държат за раменете, а трети е седнал на коленете му и го притиска към земята. Само очите му могат да се движат свободно. Те се въртят така в орбитите си, че е страшно да срещнеш безумните погледи, които той хвърля към пазачите си.
Само един от затворниците е обвинен в извършване на углавно престъпление; за другия се съмняват, че може да е съучастник.
Разпитаха само слугата; накараха го да разкаже всичко, каквото знае и с което би могъл да се оправдае. Нямаше смисъл да се разпитва господарят му.
Фелим дава толкова странни показания, че не могат да повярват, но най-странната част от тях, която се отнасяше до конника без глава, не им се стори много невероятна.
Той не може да даде никакви обяснения. Неговият разказ само засилва съществуващите вече подозрения, че това призрачно видение е част от плана за убийството.
— Всичките му истории за тигри и индианци са празни приказки — — казват хората, на които Фелим ги разправя. — Кош лъжи, с които иска да ни заблуди, нищо повече.
Заседанието трае едва десет минути, а съдебните заседатели вземат вече решение.
Мнозинството са напълно убедени, че Хенри Пойндекстър е мъртъв, и Морис Джерълд е отговорен за смъртта му.
Всички известни от по-рано обстоятелства са разгледани отново; към тях се прибавят и новите факти, открити в колибата. Най-грозният от тях е, че в хакалето намериха палтото и шапката на убития.
Никой не повярва на обърканите и несвързани обяснения на ирландеца. Пък и защо ли да им вярват? Те бяха измислени от съучастник.
Някои не желаят да слушат обясненията и нетърпеливо крещят: „Убиецът да се обеси!“
Като че всички са очаквали тази присъда — едно въже с примка е вече приготвено на земята. То е обикновено ласо, но не можеше да се намери нищо по-подходящо за целта.
Хоризонталният клон на една дива смокиня е много удобен за бесилка.
Гласуват.
Осемдесет от стоте съдебни заседатели изказват мнение, че Морис Джерълд трябва да умре. Изглежда, че е ударил последният му час.
И все пак присъдата не се изпълнява. Въжето лежи на тревата. Като че никой не желае да го вдигне оттам.
Защо всички се дърпат, като че въжето е отровна змия, която никой не се осмелява да докосне?
Мнозинството беше за смъртна присъда, някои дори, подсилиха мнението си с ругатни и проклятия. Защо тогава не изпълняват присъдата?
Защо наистина? Защото липсваше единството, което подтиква към незабавни действия; а то липсваше, защото липсваха доказателства.
Има малцинство, което не е съгласно, и с по-малко шум, но със същата упорита настойчивост бе казало „не“.
Това е главната причина, която забавя изпълнението на наказанието.
Между малцинството е и самият „съдия Линч“ — Сам Менли, началник на регулаторите. Той още не е произнесъл присъдата, нито пък е обявил, че е съгласен с шумно предложената присъда.
— Съграждани! — извиква той, когато може да бъде чут. — Моето мнение е, че не всичко във връзка с делото е изяснено. Смятам, че трябва да дадем възможност на обвиняемия да се възползува от този факт, т.е, да изчакаме, докато той бъде в състояние да каже, каквото знае. Както всички виждате, сега няма полза да го разпитваме. Той е здраво вързан и няма никаква възможност да избяга. Ето защо предлагам да отложим делото до…
117
Съда на Линч — (Вероятно от името на съдията Линч или на плантатора от Вирджиния, расиста Чарлз Линч) — кървава разпра без следствие и съд. Б. пр.