На разочарованите участници в похода бяха разказани много други истории, за да им покажат, че във форт Индж не е скучно.
Името на Исидора Коварубио де лос Лянос и нейната мъжествена, но великолепна красота бяха станали тема за разговор. Носеха се даже слухове и предположения, че тя има някаква връзка със загадката, която занимаваше умовете на всички.
Подробностите по необикновените сцени, разигравали се на Аламо — залавянето на ловеца на мустанги на леглото му, решението да го обесят, отлагането на екзекуцията поради вмешателството на Луиза Пойндекстър, второто отлагане благодарение смелостта на Зеб Стамп — бяха привлекателни новини, интересни за всички, и даваха материал за най-невероятни догадки.
Те всички поред бяха обект на разговори и коментарии, но най-разгорещени спорове се водеха около въпроса, дали обвиненият в убийство е виновен или не.
— Убийството — каза философски капитан Сломън — е престъпление, което, по мое мнение, Морис — ловецът на мустанги, не е способен да извърши. Смятам, че добре го познавам и затова съм тъй уверен.
— Трябва да признаете — възрази Кросмън от стрелците, — че всички обстоятелства са против него. А това почти изчерпва въпроса.
Кросмън никога не бе хранил приятелски чувства към младия ирландец. Беше си втълпил, че племенницата на интенданта — красавицата на форта, веднъж бе погледнала благосклонно към неизвестния скитник.
— Това съвсем не изчерпва въпроса — отговори Сломън.
— Няма никакво съмнение, че младият Пойндекстър е мъртъв и че е бил убит. Всеки знае това. Е, добре — кой друг може да го е убил? Къхуун се кълне, че е чул младежът и Джерълд да се карат.
— Този скъпоценен братовчед е готов да се закълне във всичко, което му е угодно — намеси се Хенкок от драгуните. — Освен това неговата разправия с Морис също поражда съмнения — нали?
— Дори да приемем, че са се карали — продължи да спори офицерът от пехотата, — какво от това? То съвсем не означава, че е последвало убийство.
— Значи вие смятате, че ловецът на мустанги е убил Пойндекстър в честна борба?
— Вероятно и дори възможно. Това е най-многото, което мога да допусна.
— Но за какво са се карали? — запита Хенкок. — Чувал съм, че младият Пойндекстър е бил в приятелски отношения с ловеца на мустанги въпреки случката с Къхуун. За какво може да са се скарали?
— Странен въпрос от ваша страна, лейтенант Хенкок! — отговори пехотинецът, като наблегна на думата „ваша“. — Като че мъжете могат да се карат за друго освен…
— Освен за жени — прекъсна го със смях драгунът. — Но не мога да разбера за коя жена. Дали сестрата на младия Пойндекстър има нещо общо с тази работа.
Quien sabe119? — отговори Сломън на испански, като многозначително повдигна рамене.
— Невъзможно! — възкликна Кросмън. — Ловец на коне да мечтае за мис Пойндекстър! Невъзможно!
— Какъв ужасен аристократ сте, Кросмън! Не знаете ли, че любовта е демократична и се подиграва на вашите изкуствени схващания за социални различия. Не искам да кажа, че в случая има нещо подобно. Мис Пойндекстър не е единствената жена, за която може да са се скарали. Има и други девойки в поселището, за които заслужава да се скараш — да не споменавам прекрасните създания, които ощастливяват нашия форт. И защо не…
— Капитан Сломън — раздразнено го прекъсна лейтенантът от стрелковата част. — Трябва да кажа, че за човек с вашия разум говорите много необмислено. Дамите от гарнизона трябва да ви бъдат много признателни за такива намеци.
— Какви намеци, сър?
— Смятате ли, че е възможно някоя от нашите дами да благоволи да говори с човека, когото споменахте?
— Кой човек? Споменах двама.
— Достатъчно добре ме разбирате, Сломън, и аз вас. Нашите дами без съмнение ще се чувствуват високо поласкани че имената им се свързват с името на един обикновен скитник, крадец на коне, човек, заподозрян в убийство.