— Коя нощ, Плуто?
— Коя нощ ли? Чакайте помисли! Онова нощ, кога маса120 Хенри не върнал. Него нощ, на сутрин, кога слънце показало на небе.
Преди това аз не виждал тоз черен кон, защото не излизал от стая преди светло. После аз дошъл тук в конюшня и видял, че кон потънало в пот и пяна. Също като че плувало в голямата река, пък пъхти — мислиш било на състезание в Нови Орлеан.
— Кой го е изкарал през нощта?
— Не знам, мастър Тамп. Капитан Къхуун не дава никой язди негов кон. Ехе-хе! Само той язди. Не дава никой дойде до него.
— Е, тогава той го е изкарал?
— Не знам, мастър Тамп, нищо не знам. Не видял капитан нито извежда, нито довежда кон.
— Ако е вярно туй, дето казваш за коня, че бил целият потен, някой трябва да го е извеждал и да го е яздил?
— Ехе-хе! Сигур някой яздил.
— Слушай, Плуто. Кожата ти е черна, ама не си лош. Смятам, че казваш истината и не знаеш кой е яздил дорестия кон оная нощ. Ама я кажи, кой мислиш, че е, а? Питам, защото, нали знаеш, мистър Пойндекстър ми е приятел и не ща неговите работи така да ги използуват, нито пък нещата на капитан Къхуун. Сигурно някой от негрите от плантацията е измъкнал животното от конюшнята и е яздил с него къде ли не. Какво ще кажеш, а?
— Не, мастър Тамп, Плуто не вярва това. На работници от поле забранено идват тук. Те не смеят дойдат в обор. Не било негър от плантация, дето извеждал червен кон онова нощ.
— Дявол да го вземе! Кой ли пък го е извеждал? Да не е надзирателят? Какво ще кажеш, а?
— Не, и той не.
— Кой може да е тогава? Трябва да е господарят на жребеца. Ако е така, всичко е наред. Негов си е конят и може да си го язди, когато си поще и колкото си ще. То не е моя работа.
— Ехе-хе! И моя не, мастър Тамп, ама не сетил се таз сутрин!
— Защо? Какво се случи таз сутрин, че си така намусен?
— Ех! Тази сутрин! Нещастие случило се мене. Ехе-хе! Голямо нещастие!
— Какво?
— Ах, мастър Тамп, мене ритали тази същата сутрин после час дванайсе на обед.
— Ритали?
— Да. Ритал.
— Конете ли? Кой кон те ритна?
— Ехе-хе! Грешите. Не кон, ами господар на всички коне само не на петниста. Тя не негова. Мастър Къхуун ритнал мене.
— А защо? Трябва нещо да си сбъркал.
— Аз нищо не сбъркал. Не знам да сбъркал. Само питал капитан защо червен кон така изморен онзи нощ. Той казал не моя работа, ритал мене и бил ме с камшик, заканвал се и казвал, ако чуе мене говоря за туй нещо, бий сто пътя с камшик. Пък псувал. Ох, как псувал! Плуто никога не виждал мастър Къхуун така ядосан — никога, никога.
— Ами къде е сега? Не го виждам никъде из къщата. Смятам, че не е излязъл, щом дорестият кон е тук.
— Не, мастър Тамп, няма го. Последно време често излиза и дълго бави се.
— На кон ли излиза?
— Да. Сега излиза със сиво кон. Ехе-хе! Капитан сега не язди много червен кон. Не качвал се на него от онова нощ. Сигурно мисли животно много препускало и сега трябва почива.
— Слушай, Плуто! — каза Зеб, след като мълча една-две секунди, потънал в дълбоки размишления. — Май че ще е по-добре, да оставя старата кобила да си хапне още няколко кочана. Дълго трябва да препуска и може да капне по пътя. По някой път бързането не помага. Да, по-добре ще е да я оставя да си отпочине още малко. И аз мога да си похапна, доде тя дъвче царевицата. Я изтичай до кухнята и виж дали има нещо за похапване — някое парче студено месо и комат царевичен хляб ще свърши работа. Твоята млада господарка ме караше да закуся, ала страх ме беше да не закъснея, че й отказах. Сега, доде чакам кобилата, може да погризя някой кокал — ей тъй, колкото да мине времето.
— Може, мастър Тамп, ей сега, за четвърт секунда. Плуто донесе закуска.
Като каза това тъмнокожият се спусна през патиото към кухнята. Зеб Стамп остана сам в конюшнята.
Щом Плуто изчезна зад вратата, изчезна и безразличието от лицето на Зеб Стамп. Ако се съди по загрижения вид, който той веднага доби, може да се каже, че безразличието му е било престорено.
Като премина постланата пътека, която разделяше двата реда ясли, той влезе при дорестия кон.
Животното отскочи настрана, сви се до стената и цяло се разтрепери — може би се изплаши от решителния поглед, с който ловецът се приближи.
— Я стой мирно, глупаво животно! — смъмра го Зеб. — Нищо лошо няма да ти направя, макар че си зъл като господаря си, по очите ти познавам. Стой мирно и дай да ти видя подковите.
Зеб се наведе и се опита да хване един от предните крака на коня.
Не успя. Жребецът дръпна крака си внезапно и започна да тъпче по плочите и да цвили, като че се страхуваше да не му направят нещо.