Той остана скрит дълго след като Къхуун мина в тръс край него, навлезе в гъсталака и постепенно изчезна в утринната омара на прерията.
Едва тогава Зеб Стамп се качи на седлото и пришпори кобилата.
Той тръгна след Касий Къхуун, без да се старае да го следи с поглед. Това не беше нужно. Покритата с роса трева бе за стария ловец чист лист и следите на сивия мустанг бяха ясни като буквите в напечатана книга. Той можеше да ги чете дори когато яздеше в тръс, дори и когато галопираше.
Глава LXXXI
С ГЛАВАТА НАДОЛУ, С КРАКАТА НАГОРЕ
Касий Къхуун продължи да язди през прерията, без да подозира, че някой друг освен Плуто, който бе оседлал коня му, го е видял да напуска къщата.
Той нищо не подозираше, когато мина и край мястото, гдето, приклекнал в шубраците, се беше скрил Зеб Стамп.
Касий предполагаше, че никой не го вижда в неясната утринна светлина — ни човек, ни звяр.
Когато излезе от горичката, той се отправи към Нуесес, като отначало яздеше в тръс, а след това премина в галоп.
Първите седем-осем мили той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Задоволяваше се само от време на време да погледне към хоризонта, и то само пред себе си. Не обръщаше очи нито наляво, нито надясно, а назад погледна само веднъж, след като се беше отдалечил на известно разстояние от горичката.
Мислите му се стремяха към нещо напред, което още не се виждаше. Какво беше то? Знаеше само той и още един човек — Зеб Стамп, макар че Къхуун въобще не допущаше, че някой смъртен може да подозира причината на неговото ранно пътешествие.
Всъщност старият ловец само предполагаше. Но беше тъй сигурен, че предположенията му са правилни, колкото сигурен би бил, ако бившият капитан му се бе доверил. Той знаеше, че Касий Къхуун бе излязъл да търси конника без глава с надежда да го залови.
Макар и на кон, бързоног като тексаските елени, Къхуун съвсем не беше уверен в успеха си. Имаше голяма вероятност да не срещне желания „дивеч“ и това поглъщаше мисълта му, докато яздеше.
Несигурността го тревожеше, но гой се утешаваше с надежда, подхранвана от някои неотдавнашни случки.
Имаше едно място, гдето на два пъти бе срещал конника без глава. Може би пак е там.
Това място беше една затулена поляна на границата между саваната и гората, близо до началото на просеката, където се предполагаше, че е извършено убийството.
„Чудно защо винаги се връща там? — мислеше си Къхуун. — Наистина чудно! Като че ли знае… Ами! Отива там, защото тревата е по-хубава и наблизо има вода. Е, дано и днес иде. Тогава има вероятност да го намеря. Ако не отиде, трябва да се вра из гъсталака, а това никак не ми харесва, макар и посред бял ден.“
„Хм! От какво има да се страхувам — той е на сигурно място в затвора! Само парченце олово, но трябва да го извадя, дори ако се наложи да го гоня, докато конят ми падне и умре на пътя. О, небеса! Какво е това там?“
Последните шест думи Къхуун произнесе гласно. Преди това си бе говорил наум. Той спря и така дръпна поводите, че мустангът почти се изправи на задните си крака. Очите му, отправени към равнината, като че ли щяха да изскочат от орбитите си.
В прикования му поглед имаше нещо повече от изненада — в него се четеше ужас.
И нищо чудно, защото гледката, която се бе открила пред очите му, можеше да ужаси и най-неустрашимото сърце.
Слънцето, прокраднало се над хоризонта на прерията, грееше точно зад гърба на ездача в същата посока, по която се движеше. Пред него ниско по земята се издигаше синкава мъглявина — дихание от близката гора. Самите дървета не се виждаха. Те бяха скрити зад изпаренията, които се носеха над тях и ги обвиваха като лилав воал, който постепенно се преливаше с небесната синевина.
Зад този воал като на сцена се движеше необикновен конник, който можеше да изпълни зрителя с недоумение, ако не го бе виждал по-рано. Това бе конникът без глава. Но сега той не изглеждаше така, както Къхуун и всички други го бяха видели преди. Не, той беше съвсем различен. На вид бе същият, но размерите му бяха десет пъти по-големи.
Това вече не беше човек, а колос — великан. Конят бе кон по форма, но висок и огромен като мастодонт123.
Но това не беше всичко. Друга, още по-голям д и необяснима промяна бе настанала. Конникът без глава не се движеше по земята, а по небето — и ездачът, и конят бяха обърнати с глава надолу. Копитата на коня ясно личаха по горния край на мъглявината, докато раменете на ездача, за малко щях да кажа главата, допираха хоризонта! Сарапето, което го обгръщаше, като че ли не се подчиняваше на закона за земното привличане. То се спущаше по тялото на конника, сякаш той беше с краката надолу. А също и юздите, гривата и извитата опашка — те всички „падаха“ нагоре!