— Двама? Кои са те? — попита Луиза. Въпросът бе зададен неволно, почти със студенина. Отговорът също бе студен.
— Единият Касий Къхуун, другият — Луиза Пойндекстър.
Луиза не трепна. Не показа дори признаци на изненада. Това, което чу преди я бе подготвило за разкритието. Тя попита предизвикателно:
— Е?
— Е! — откликна Къхуун, побеснял от неуспеха на думите си. — Предполагам, че ме разбираш.
— Ни най-малко.
— Искаш да продължа?
— Както Ви е угодно, сър.
— Добре тогава, Лу. Има само един начин да спасиш баща си от разорение, а себе си от позор. Знаеш какво искам да кажа.
— Да, знам.
— Сега няма да ми откажеш, нали?
— Сега повече от всеки друг път.
— Така да бъде. Утре по това време, господ ми е свидетел, че ще го направя, утре по това време ще се изправиш пред съда.
— Долен доносник! Махни се от очите ми! Веднага, или ще повикам баща си.
— Не се безпокой. Няма да ти се натрапвам с присъствието си, което ти е толкова неприятно. Ще те оставя да си помислиш. Може би ще промениш решението си преди делото. В такъв случай, надявам се, ще ме уведомиш навреме, за да спра призовката. Довиждане, Лу. Ще заспя с мисълта за тебе.
С тези подигравателни думи, горчиви не само за Луиза, но и за него, Къхуун излезе от стаята, по-скоро виновен, отколкото тържествуващ.
Луиза се ослуша, докато стъпките му замряха в далечния коридор.
След това гордият й гняв, който я поддържаше досега, сякаш се стопи. Тя се отпусна на стола и с две ръце притисна гърдите си, за да усмири страха, който се надигаше в тях.
Глава LXXXVI
ТЕКСАСКИ СЪД
Ето че нов ден зазорява. Розовата Аврора се издига над вълните на Западноиндийското море и се усмихва сладко над тексаската савана.
Почти в същия миг, в който нейната розова светлина целува белите дюни на мексиканския залив, тя поздравява и знамето на форт Индж на около сто левги от залива — толкова е разстоянието от брега при Матагорда нагоре до разклоненията на планината Гуадалупа, близо до която е граничният пост.
Аврора току-що осветява знамето — бяло, червено и синьо, развято от нежния зефир на утрото.
Може би за първи път откакто е издигнат пилонът, на който сега се развява осеяното със звезди знаме, под него се разиграва толкова интересна сцена като днешната.
Може да се каже, че зрелището започна още в ранните часове на зората. С първите лъчи на Аврора към военния пост заприиждаха конници от всички посоки. Те яздят в компания по двама, по трима или на групи от по пет-шест души. Щом пристигнат, слизат от конете и ги връзват за оградите или за малки колчета, побити в откритата прерия.
След това се събират на групи по парадния плац; стоят и разговарят или скитат из поселището. Рано или късно всички се отбиват в кръчмата, за да поднесат почитанията си на нейния съдържател.
Мъжете, събрани тук, са различни типове от различни националности. Представени са почти вейки европейски страни, макар че мнозинството са потомци на първите поселници, които прогониха индианците от родната им земя, оросена с кръв, построиха дървени колиби на мястото на уигуамите126 и през целия си живот сечеха горите край Мисисипи. Някои от тях отглеждаха царевица, а на други повече се удаваше да се занимават с памук. Много от хората, които живееха на юг, се преселиха в Тексас и започнаха да отглеждат и обработват захар и тютюн.
По призвание и професия повечето от тях са плантатори, макар че има и скотовъдци, ловци, търговци на коне и на други стоки. Мнозина са търговци на роби.
Има адвокати, земемери, спекуланти със земя и спекуланти без определена професия — авантюристи, готови да се захванат с каквото им попадне: да жигосват добитък, да участвуват в походи против команчите или в грабежи отвъд Рио Гранде.
Дрехите им са толкова разнообразни, колкото и професиите им. Ние вече ги знаем, защото хората, събрани сега около форт Индж, са същите, които видяхме в двора на Каса дел Корво. Само броят им е по-голям. Групата се отличава от предишната и в друго отношение: удостоена е с присъствието и на жени — съпруги, сестри и дъщери. Някои от тях са дошли на коне и все още стоят на седлата. Памучни бонета засенчват нежните им лица и ги пазят от палещото слънце. Други са се настанили по-удобно под белите платнища на колите или под красивите гюруци на файтоните.
Всички очакват зрелище — делото, за което отдавна се говори в поселището.
Излишно е да казваме, че става дума за делото на Морис Джерълд, известен под името Морис — ловеца на мустанги.
Излишно е също да добавяме, че ще го съдят за убийството на Хенри Пойндекстър.