— Да, татко. Така мислех.
— Не бива.
— Защо?
— Искам да кажа, че не трябва да яздиш сама. Не е прилично.
— Защо мислиш така, татко? Аз често яздя сама.
— Да, за съжаление твърде често.
Последната забележка накара младата креолка леко да се изчерви, макар и да не знаеше как да я тълкува. Забележката беше неясна, но Луиза не настоя за обяснение. Напротив, тя се стараеше да го избегне, както пролича от отговора й.
— Ако не си съгласен, татко аз няма вече да излизам. При все че да се затворя в тази мрачна сграда, докато вие, мъжете, ходите навън по работа… Такъв ли живот смятате да водя в Тексас?
— Нищо подобно, дъще. Нямам нищо против да ходиш на езда колкото щеш, но трябва да те придружава Хенри или Касий. Не искам да яздиш сама. Имам си съображения за това.
— Съображения ли? Какви?
Въпросът се изплъзна неволно от устните на Луиза. Едва го бе задала, когато започна да съжалява. Смутеният й вид явно доказваше, че се страхува от отговора.
Но отговорът като че ли я облекчи донякъде.
— Какви други съображения мога да имам — каза плантаторът, с явно старание да бъде убедителен, — какви други подобри съображения от писмото на майора. Не забравяй, чедо, че не си в Луизиана, гдето една девойка може да пътува навсякъде без опасност да я обидят, а в Тексас, гдето има опасност дори за живота ти. Тук има индианци.
— Няма защо да се боя от индианците. Аз не се отдалечавам много от къщата. Никога не отивам на повече от пет мили.
— Пет мили! — обади се с престорена усмивка бившият офицер от доброволците. — Все едно че си се отдалечила на петдесет мили. Еднаква вероятност има да срещнеш червенокожи на сто ярда от вратата, както и на сто мили. Когато почнат да воюват, можеш да ги очакваш навсякъде и по всяко време. Мисля, че вуйчо Удли е прав. Непредпазливо е от твоя страна да яздиш сама.
— О, така ли? — обърна се рязко девойката към братовчеда си… — Извинявай, но мога ли да те попитам каква полза ще имам от тебе, ако случайно срещнем команчи, което е много невероятно? Каква гледка само ще представляваме ние с тебе сред бойните редици на нашарените индианци69. Ха! Ха! Не аз, а ти ще бъдеш в опасност. Аз сигурно ще избягам с коня си и ще те оставя сам да се оправяш. Опасно било дори на пет мили от дома! Ако в Тексас съществува ездач — все едно индианец или не, — който би могъл да настигне моята малка Луна на пет мили, то конят му трябва да е наистина бърз. А за твоя кон такова нещо не може да се каже, мистър Кеш!
— Стига, Луиза! — заповяда Пойндекстър. — Не обичам да говориш такива нелепости. Не й обръщай внимание, Касий! Дори ако не съществуваше опасност от индианци, по тия места има доста злосторници, от които трябва да се пазиш. Казах вече: забранявам ти да яздиш сама, както си свикнала напоследък.
— Както кажеш, татко — отвърна Луиза примирено, като стана от масата и тръгна да излиза. — Разбира се, че ще те послушам, дори и да се разболея от липса на движение. Хайде Плуто — добави тя, като се обърна към тъмнокожия човек, който още се хилеше на вратата, — върни Луна в конюшнята или я пусни по пасбищата, където и да е. Ако иска, нека се върне и в родната си прерия. Тя не е потребна вече тук.
С тези думи девойката напусна гордо стаята, като остави тримата мъже да размишляват за насмешката в думите й.
Но това не бяха последните изречени думи от нея по този повод. Докато минаваше с лека походка по коридора, който водеше към стаята й, от устата й, се чуха други, почти механично изречени думи. Редица въпроси, които си задаваше сама и на които можеше да отговори само с предположения.
— Какво ли е чул татко? Дали само се съмнява? Или някой му е казал? Дали знае, че сме се срещали?
Глава XXIX
КОЙОТА СИ Е У ДОМА
Къхуун напусна столовата почти така внезапно, както и Луиза. Но вместо да отиде в стаята си, излезе навън.
Той още страдаше от незаздравелите рани, но въпреки това бе достатъчно закрепнал, за да излиза до градината, до конюшнята и коралите — навред около къщата.
Този път обаче той се отправи по-надалеч. Под влиянието на разговора, а може би поради известия в писмото, той като че ли се почувствува достатъчно бодър и с помощта на патерицата тръгна покрай реката към форт Индж.
Къхуун стигна с накуцване до целта си — едно пусто място, насред път между асиендата и форта. То като че не принадлежеше никому. Покрито бе с горичка от ниски акации, които растяха в сянката на по-големи дървета. Сред тях се намираше проста колиба направена от плет и измазана с глина; такива колиби бяха познати в Югозападен Тексас с името хакале.
Тук беше жилището на Мигел Диас — мексиканския ловец на диви мустанги — подходящо леговище за този полудивак, когото не напразно наричаха Ел Койот (прерийния вълк).
69
Във време на война индианците, за да изглеждат по-страшни, нашарвали лицата си с бои. Б. пр.