Видение ли беше? Но сигурно не на човек.
— Това е самият дявол на кон — извика един от по-безстрашните плантатори, който едва ли би трепнал, дори ако срещнеше негово величество сатаната, преобразен по такъв начин. — Кълна се в господа, че това е самият дявол.
Шумният смях, който последва тези смели думи и увеличи страха на по-малодушните, като че засегна конника без глава.
Той се обърна внезапно, конят му изцвили така, че въздухът и земята наоколо потрепераха, и побягна в галоп.
Вървеше право към слънцето, без да спира, и накрая изчезна, сякаш потъна в неговия ослепителен диск.
Глава XLI
ЧЕТИРИМА „КАВАЛЕРИ“
Групата конници, ръководени от майора, не беше единствената, която напусна форт Индж в изпълненото със събития утро.
Не беше и първата. Много преди нея, още преди пукването на зората, по-малка група, състояща се само от четирима конника, потегли от покрайнините на поселището и се отправи към Нуесес. Тези хора едва ли бяха тръгнали да търсят трупа на Хенри Пойндекстър. Никой още не подозираше в този ранен час, че младежът е мъртъв. Не знаеха дори, че е изчезнал. Самотният кон не бе се върнал още, за да разкаже страшната история. Поселището все още дремеше, без да знае, че е пролята невинна кръв.
При все че тръгнаха от едно и също място и в една и съща посока, двете групи никак не си приличаха. Във вените на първите конници течеше чиста иберийска кръв или с примес от кръвта на ацтеки85. С други думи, те бяха мексиканци. За да се открие това, не бе потребно нито да ги разгледате отблизо, нито да притежавате някакво особено умение. Техните коне, начинът на яздене, извитите дълбоки седла, пъстрите сарапета, които покриваха раменете им, широките кадифени панталони, големите шпори на ботушите и широкополите шапки на главите показваха от пръв поглед, че са мексиканци или хора, облечени като мексиканци.
И въпрос не можеше да става дали са мексиканци: бледата кожа, заострените и естествено редки бради, черната, ниско подстригана коса, правилните черти на лицата бяха красноречиви доказателства, че тия хора са синове на испано-ацтеките, които населяват сега древните земи на Монтесумите.
Един от четиримата беше по-едър от другите. Конят му беше по-хубав. Имаше по-богати дрехи. Оръжието му беше по-ново. Нямаше съмнение, че е водач на четворката.
Той беше между тридесет и четиридесет години, но по-близо до четиридесетте, макар че загладените му бузи с грижливо подстригани бакембарди го правеха да изглежда по-млад.
Ако не бяха студените животински очи и острите черти на лицето, които издаваха груб, жесток характер, този човек можеше да мине дори за красив.
Добре очертаните устни, които скриваха два реда бели зъби, не можеха да прогонят неприятното впечатлени, дори когато се усмихваха. Усмивката му напомняше злъчното хилене на дявола, който, успял в своите изкушения, гледа с презрение на жертвата си.
Но не заради външността си той бе известен между близките си с необикновеното прозвище на едно от прочутите животни из равнините на Тексас. Името „Койота“ бе спечелено от делата и нрава му.
Какво се бе случило, та той яздеше сега по прерията в ранната утрин, видимо трезвен, и то като водач на другите, когато само няколко часа по-рано беше пиян в хакалето си, толкова пиян, та не можа да разбере, че има гост или поне не можа да го посрещне както трябва?
При все че бе неочаквана и до известна степен загадъчна, промяната можеше лесно да се обясни, ако проследим действията му от мига, когато Къхуун го напусна, до този миг, когато го срещаме на кон заедно с троица другари.
Когато си тръгна от хижата му, Къхуун остави вратата отворена, както я беше намерил. Тя си остана така до сутринта. Койота продължи да хърка.
Когато се зазори, студеният въздух, навлязъл на вълни в хакалето, го събуди. Това му помогна донякъде да изтрезнее. Той скочи от покритото с кожи легло, залитна и започна да проклина студа и вратата, през която бе навлязъл студът.
Може би допускате, че той веднага я затвори? Не, не я затвори. Като изключим няколко дупки по полуразрушените стени, вратата беше единственото място, отгдето хакалето се осветляваше. А той се нуждаеше сега от светлина, за да може да осъществи плановете, които го бяха накарали да стане.
Сивото утро, току-що пропълзяло през отворената врата, освети съвсем слабо хижата и той трябваше да се лута дълго време пипнешком, да ругае и да се препъва, докато намери това, което търсеше — голяма двуглава кратуна с каишка по средата, която използуваше за носене на вода или по-често mezcal86.
85
Ацтеки — индиански народ, живял в Мексико; след откриването на Америка покорен от испанците, които унищожили всички паметници на тяхната висока древноиндианска култура. Б. пр.