— Слава Богу, господарю, от голяма опасност ви е спасил. Повярвайте, той разбира от лечение. Пред очите ми е връщал хора от прага на смъртта.
Ако си дал (или сега решиш да дадеш) на брат Доминик пари за загадъчния „полво негро“, мини на 247.
В противен случай продължи на 233.
228
Вече всичко изглежда казано. Изнасяш съкровището си от трапезарията и отново го оставяш под охраната на верния Пако, който съвсем не изглежда очарован от поредното прекъсване на съня си. Потупваш го по рамото.
— Недей да се цупиш, Пако. Радвай се, че съм аз. Ами ако бяха маврите?
— Щях да им дам да разберат — промърморва Пако и заканително потупва обкованата си тояга.
— Добре, добре — усмихваш се ти. — Спи спокойно. Тая нощ едва ли ще дойдат.
Оставяш го на спокойствие и се връщаш в трапезарията, където Хуан и Родриго вече клюмат след обилната вечеря.
Мини на 243.
229
До завръщането в Алтасар ти вече си се опомнил от преживяното премеждие и любопитно оглеждаш заключения сандък. Не може да е празен, дявол да го вземе! Кой глупак ще си рискува главата само за да укрие един празен сандък?
Ала когато най-сетне си в Алтасар и заедно с Естебан разбиваш сандъка, очаква те горчиво разочарование. Вътре няма нищо, освен голяма дървена кутия, украсена с изящна резба и покрита с олющен лак. Трескаво я отваряш… и пред очите ти се разкриват пожълтели пергаментови листове, покрити с плетеницата на арабското писмо.
От яд си готов да захвърлиш в огъня дебелия сноп пергаменти, но се удържаш навреме. Ами ако именно в тях се крие тайната на съкровището? Маврите разправят за Абад Трети, че бил мъдрец. А мъдреците имат по няколко ключа за съкровищата си. Първият се криеше в ноктите на орела. Нищо чудно тези ръкописи да съдържат втория, а може да има и трети…
Повикваш брат Доминик и му заръчваш в най-близко време да разчете какво е написано върху пергаментите. Остава да чакаш.
Премини на 292.
230
Конят сякаш е усетил твоята тревога и иска да ускори ход, но ти го удържаш. Ако някъде напред наистина дебнат противници, най-глупавото би било да се хвърляш презглава в капана им. Продължаваш към кръстопътя в тръс, като през цялото време напрягаш очи, за да различиш нещо в мрака. Но не зрението, а слухът те предупреждава най-напред за опасността. Сред нощната тишина се раздава едва доловимо свистене. В следващия миг из въздуха пред теб се мярва сянката на нещо дълго и тънко. Въже! Старият, изпитан трик за поваляне на конници. Забелязал си препятствието едва в последния момент и изглежда, че не ще успееш да го избегнеш. А ако те блъсне през гърдите, падането в мрака може да има печални последствия… особено като се има предвид, че наоколо дебнат и ония, които са го опънали. Трябва светкавично да решиш как ще реагираш.
Ще се хванеш за въжето и сам ще скочиш от коня — продължи на 174.
Ще се надяваш на шанса си и ще опиташ да се приведеш към шията на коня — мини на 219.
231
Какъв удар избираш?
Намушкващ удар право напред — мини на 170.
Разсичащ удар отгоре — продължи на 268.
Подкосяващ удар през краката — прехвърли се на 28.
232
Последните думи на барона… нападението на маврите… странното поведение на отец Фиделиус… Всички тия загадъчни събития продължават да те измъчват, когато късно следобед сядаш да обядваш насаме с Естебан сред грамадната трапезария на замъка Алтасар. Изглежда, че и той мисли за същото, защото още след първата хапка поклаща глава.
— Усещам какво ви вълнува, господарю. Но нещата не са толкова прости… Трябва първо да чуете как загина баща ви. От миналото лято двамата с барон Валамирас се бяха запалили да търсят съкровището на Абад Трети. Знаете ги тия легенди, те се носят от трийсетина години насам.
Кимваш. Наистина, неведнъж си чувал слуховете за това легендарно съкровище, което севилският халиф Абад Трети уж бил заровил по тукашните места, малко преди войските на Алфонсо Храбри да завладеят Арманилия. Мълвата даже му е измислила име: Съкровището на орела.
— И като ви казвам, че се бяха запалили, не преувеличавам — продължава Естебан. — Май бяха открили някаква неизвестна подробност. Така или иначе, обикаляха по цели дни. Само двамата. Колко пъти съм го молил да взима поне няколко души за охрана, а той все отговаряше, че знае как да се пази. И накрая… една вечер през зимата не се прибра. Помислих, че може да е останал да пренощува във Валамирас. Обаче на сутринта пратих да проверят и го нямаше там. Баронът твърдеше, че предния следобед се разделили, защото баща ви искал да отиде някъде сам. Тогава вече се изплаших. Знаете колко държа на охраната, обаче в онзи момент не мислех за нищо друго и пратих всички войници да го търсят. — Естебан въздъхва и избърсва очите си с юмрук. — Така и не го открихме. Само край скалите на Пеня алта намерихме плаща му. Беше целият в кръв и на няколко места имаше дупки от кинжал… Сигурно убиецът е хвърлил трупа в океана от високите скали…