Дишаше не чак тежко, но учестено, припряно, почти задъхано, като все се мъчеше да всмукне дим от фаса, който не би бил вече годен за пушене; даже и ако ръката й бе достатъчно спокойна, та да го държи стабилно; седнала сгушена в стола, потънала в облак от бял тюл, атлаз и богат, тъмен, плътен блясък на убити зверчета, тя изглеждаше не толкова изнурена, колкото фина и крехка, и дори не толкова крехка, колкото хладна, мимолетна, подобно някое бледо, ранно пролетно цвете, разцъфнало в снега и леда, преди да му е дошло времето, и обречено да загине пред очите ви, без да съзнава, че умира, без да изпитва никаква болка.
— Това беше след това — каза вуйчо му.
— Кое? След кое?
— Което стана — отвърна вуйчо му. — Дойде по-късно. Не можеш да пожелаеш смъртта някому само защото е по-изкусен от теб на седлото и по-умело върти рапирата. Най-малкото не предприемаш никакви стъпки, за да превърнеш желанието в дело, нали?
— Не — каза тя.
— Да — каза вуйчо му.
— Не.
— Да.
Тя се пресегна и постави фаса в пепелника тъй предпазливо, сякаш беше яйце или може би капсула с нитроглицерин, след което зае предишното си положение, като ръцете й сега лежаха в скута, без дори да са захлупени, а с открити длани.
— Добре — примири се тя. — Опасявах се от това.
Смятах… знаех си, че няма да останете удовлетворен. Става въпрос за жена.
— А… — чу се от вуйчо му.
— Мислех, че казаното дотук ще ви задоволи — рече тя отново с променен глас, за трети пореден път, откак бе влязла в стаята преди десет минути. — Живее на около две мили от задната врата на къщата ни. Дъщеря на фермер… О, да! — додаде. — Известно ми е и това: Скот, Харди или някой друг там е писал преди триста години: младият господар на феодалното имение и крепостните селяни: droit du seigneur2 и тям подобни. Само че този път е иначе. Защото Макс й е дал пръстен. — Сега ръцете й лежаха върху страничните облегалки на стола, наново захлупени, и тя вече не гледаше вуйчо му. — Съвсем, съвсем иначе. По-добре, отколкото Харди и Шекспир биха могли да го измислят. Понеже този път участват двама джентълмени: не само богатият млад граф, но и младият чуждестранен приятел на графа или във всеки случай негов гост: мургавият романтичен рицар от чужбина, който е по-добър от младия граф в ездата на графските коне, а сетне дори избива рапирата от ръката на младия граф с ръжен. Додето на края не му остава нищо друго, освен да препуска нощем с кон до под прозореца на приятелката на младия граф и да изсвири… Момент! — рече тя.
Изправи се. Още не бе стъпила на крака, когато вече ходеше. Прекоси стаята, рязко натисна бравата и преди той да успее дори да мигне, токовете й затракаха остро и отсечено във вестибюла. Сетне входната врата хлопна с трясък. А вуйчо му продължаваше да стои неподвижен на мястото си, загледан в зейналата врата.
— Какво? — опомни се той. — Какво става?
Ала вуйчо му не отговори — не откъсваше поглед от вратата и после, преди вуйчо му да намери време за отговор, двамата чуха отново шума от входната врата, последван от високото ясно потракване на дамски токове във вестибюла, два чифта този път, след което момичето Харис влезе забързано, прекоси помещението, отметна ръка назад и рече:
— Ето я!
Продължи, без да спира, завъртя се и седна наново, докато той и вуйчо му впериха очи в новопристигналото момиче — местна девойка, чието лице той бе зървал в града през съботните дни, ала това бе единственото, което би могъл да каже за нея, понеже всички местни момичета си приличаха, начервени и гримирани, понякога и с маникюр, облечени в дрехи от „Сиърс“ и „Роубък“, които не изглеждаха като да са от „Сиърс“ и „Роубък“, а в някои случаи наистина не бяха от „Сиърс“ и „Роубък“, макар и да имаха гарнитура от визон за хиляда долара; девойка на години горе-долу колкото момичето Харис, но не толкова стройна и изтънчена, все пак със здраво телосложение, каквото имат селските момичета, с тъмна коса и черни очи, които го изгледаха за секунда и сетне се насочиха към вуйчо му.
— Влезте — подкани я вуйчо му. — Аз съм мистър Стивънс. Вашето име е Мосъп, нали?
— Не, сър — отвърна момичето. — Майка ми е Мосъп. Баща ми се казва Хенс Кейли.
— У нея е пръстенът — обади се момичето Харис. — Накарах я да го вземе, защото знаех, че няма иначе да повярвате, както и аз не повярвах, когато разбрах. Не я обвинявам, че не го носи. И аз не бих носила пръстена на човек, казал ми това, което Макс й е казал.