Кейт изскочи от кабинета на баща си, изпълнена с яд. Бореше се със сълзите, защото не искаше той да ги види. Отдавна се бе примирила, че има баща, който рядко намира време за нея. Но за да бъде честна със себе си, признаваше, че дълбоко в душата си още копнееше за неговото одобрение. Кейт затръшна вратата на своята стая, както правеше, когато се чувстваше самотна, седна на бюрото и свали калъфа на най-ценното си притежание. После включи микроскопа «Никон», който й подариха за Коледа. Баща й беше учуден от нейното желание, но накрая се съгласи. Готварските книги щяха да са много по-подходящи, но щом дъщеря му предпочиташе да се цапа с бръмбари, е, добре — може би това щеше да я направи щастлива. Момчешките й качества го накараха да почувства още по-остро загубата на сина.
Кейт отново се завъртя в съня си и подсъзнанието й се насочи към площад «Тянанмън». Застанала пред портата Тиан, която отделяше площада от Забранения град, Кейт зяпаше на юг над огромната, покрита със сняг шир на най-големия павиран площад в света, проектиран да побира един милион души. Но сега той беше призрачно пуст. В далечината десетки хиляди хора бягаха от града. В центъра на пустия площад се издигаше 38-метровата кула на Паметника на народните герои. Отвъд нея в южния край Кейт виждаше мавзолея на Мао Дзедун, голяма ниска сграда, подпряна с колони, в която лежеше тялото на безмилостния тиранин, покрито с розов стъклен похлупак. Над западния край на площада властваше Великият народен дом, а източната му част беше затворена от Националния музей на Китай. Покривът му бе окичен с десетина национални знамена с големи жълти звезди и четири по-малки в ъглите. Големите павета сякаш мърдаха и причината хората да бягат скоро се изясни. Снегът върху големия площад се движеше, покрит с милиони извиващи се смъртоносни вируси ебола. Дългите тънки нишки се къдреха по краищата и Кейт можеше да види фината структура на капсидите, протеиновото покритие, което защитаваше нуклеиновата киселина на вируса — друга характерна черта на филовируса8, за който нямаше известно лечение.
Изображението на площад «Тянанмън» избледня и бе заменено от това на Забранения град и огромните пагоди на стария императорски дворец. Неравни, прилични на гранати вируси на едрата шарка подскачаха надолу по стъпалата на Тайхе Диан, Залата на върховната хармония, и се търкулваха в огромния, покрит със сняг двор. Още хиляди хора бягаха пред едрата шарка и ебола, а телата им бяха покрити с пукащи се кървави пришки. От всеки телесен отвор течеше кръв.
Уплашена от съня си, Кейт седна в леглото и се зачуди какво може да означава. Погледна часовника и установи, че е спала по-малко от два часа. Едва минаваше единадесет. Ако знаеше, че предстои среща между вицепрезидента на Съединените щати и Ричард Халиуел, щеше да се сети, че космосът я предупреждава за онова, което ще се случи.
7.
Халиуел Тауър,
Атланта
Докладът беше озаглавен «Китайската заплаха — едно азиатско цунами». Ричард Халиуел плъзна анализа, който беше поръчал, настрана по огромното си орехово писалище и се облегна назад в големия червен кожен стол. На облегалката, която се издигаше над главата му, бе щампована емблемата на «Халиуел» — едно голямо златно Х, подобно на жълтото М на «Макдоналдс». Това беше търговска марка, която се разпознаваше навсякъде по света.
Главният изпълнителен директор на фармацевтичната компания «Халиуел» се извисяваше над повечето хора и имаше неповторима индивидуалност. Носът му бе остър, подчертавайки неговата арогантност, а сивите очи — стоманено твърди. Червеникавата му коса вече започваше да посивява, нищо че беше само на петдесет и пет, но подходящата боя и посещенията на неговия личен фризьор Романо през две седмици прикриваха това от външния свят. От дълго време Халиуел трупаше допълнителни килограми и шкембето му беше започнало да увисва. Таблетките за отслабване не действаха и въпреки дразнещите настоявания на личния си лекар Ричард Халиуел изобщо не бе стъпвал в добре оборудвания гимнастически салон в мазето на Халиуел Тауър от откриването му преди пет години. Преди две години си беше направил лифтинг при един от най-скъпите козметични хирурзи в Лос Анджелис. Увисналата кожа и бръчките бяха опънати и като изключим едно слабо стягане около очите и по краищата на квадратното му лице, Халиуел бе уверен, че хората не са разбрали и за това. Той беше недоволен и от още един свой физически атрибут и винаги се беше борил да отблъсква тази несигурност.
Халиуел завъртя стола си, за да се обърне с лице към панорамния прозорец от пода до тавана. Огромният му офис представляваше цял комплекс и заемаше изцяло тридесет и седмия етаж на Халиуел Тауър. От офиса се откриваха невероятни гледки към националния парк «Стоун» и най-големите в света барелефи от едната страна на планинския връх: високите тридесет метра гранитни фигури на водачите на конфедерацията Робърт И. Лий, Джеферсън Дейвис и Стоунуол Джексън на коне. Халиуел се вторачи, без да вижда, в далечните светлини на централния делови квартал на Атланта. Обсебен от заплахата откъм Китай и дълбоко вярващ в превъзходството на Съединените американски щати, той отново се замисли върху заключенията в доклада. Населението на Атланта Сити беше едва четиристотин и седемдесет хиляди, а в целите Съединени щати имаше само девет града с население повече от един милион. Според доклада върху писалището му, населението на Китай бързо се приближаваше към числото един и половина милиарда. Жителите на Пекин и кварталите около него бяха почти четиринадесет милиона и през последното десетилетие се бяха увеличили с удивителните 27,3 процента. Освен с Пекин Китай се гордееше с още сто и петдесет мегаградове. Халиуел беше изпратил копие от този анализ на вицепрезидента. Докладът бе подготвен от някои от най-проницателните изследователи в областта на бизнеса, икономиката и сигурността в Щатите и техните заключения само потвърдиха страховете на Халиуел. Всички анализатори прогнозираха, че след две десетилетия, а дори може би и по-малко, юанът ще заеме мястото на долара като основна световна валута. Нещо по-важно, китайците вече правеха големи набези по световните пазари и сега най-голямата единична заплаха за международното господство на фармацевтичната компания «Халиуел» бяха азиатците. Поведението на Ричард Халиуел беше хладно и пресметливо. Ако не се направеше нещо, за да бъдат спрени тези малки жълтокожи копелета с дръпнати очи, след двадесетина години, или дори по-малко, те щяха заемат мястото на Съединените щати като най-могъщата нация на земята. Цените на петрола вече скочиха до небесата заради ненаситния апетит на Китай, а Вашингтон правеше пълни глупости по въпроса, помисли си той гневно. Медиите могат и да смятат тероризма за най-голямата заплаха за американския начин на живот, но за д-р Ричард Халиуел нямаше никакво съмнение, че китайското чудовище беше много по-страшно от изостаналите терористи с навити на главите парцали. Халиуел вече беше взел решение, че китайците трябва да бъдат спрени веднъж завинаги. Залогът беше не нещо друго, а мястото на Америка като лидер на света. За Ричард Халиуел свят, воден от китайците, беше напълно немислим.