— Това, което най-много ме безпокои — продължи Ели, — е по-скоро обратното. Вероятността те да не се опитват. Представи си че биха могли да общуват с нас, но не го правят, защото не виждат смисъл. Все едно… — тя погледна към ръба на покривката, просната върху тревата. — Като мравките. Те обитават същото пространство като нас. Имат си куп работа, неща, които напълно поглъщат времето им. На някакво равнище те много добре познават околната среда. Но ние не се опитваме да общуваме с тях. Затова не мисля, че имат и най-смътна представа за нашето съществуване.
Една голяма мравка, по-храбра от останалите си спътнички, се бе осмелила да се изкатери на покривката и сега отривисто маршируваше по диагонала на един от червено-белите квадрати. Потискайки мигновения пристъп на погнуса, Ели внимателно я избута обратно на тревата — където й беше мястото.
Глава 3
Бял шум
Най-жестоките лъжи често се изричат мълчаливо.
Импулсите бяха пътували в продължение на години през непроницаемия междузвезден мрак. От време на време се натъкваха на случаен облак от газ и прах, и малка част от енергията им се губеше или разсейваше. После продължаваха в първоначалната си посока. Пред тях примигваше слаба жълтеникава светлинка, чиято яркост бавно нарастваше на фона на останалите неразличими светлини. Сега, въпреки че в очите на някой човек все още би приличала на точка, тя се превърна в най-яркия обект сред черното небе наоколо. Импулсите нахлуваха сред рой от гигантски снежни топки.
Пред входа на административната сграда на „Аргус“9 стоеше грациозна жена, около четиридесетте. Очите й, големи и раздалечени, омекотяваха скулестото й, изпито лице. Дългата тъмна коса бе леко пристегната на тила с шнола от морска костенурка. Облечена небрежно с лека блуза и пола в цвят каки, тя закрачи по коридора на първия етаж и се спря пред врата с табела: „Д-р Ароуей, директор“. Докато махаше палеца си от фотоиндикатора на ключалката, някой страничен наблюдател би могъл да забележи на дясната й ръка пръстен със странен млечночервен, непрофесионално вграден камък. Жената включи настолната лампа на бюрото си и зарови ръка в чекмеджето, след което извади оттам чифт слушалки. Смътно осветен, на стената зад бюрото се четеше цитат от „Параболи“ на Франц Кафка:
С махване на ръка угаси лампата и тръгна през полутъмния кабинет към вратата.
Вече в контролната зала, тя бързо провери дали всичко е наред. През прозореца се виждаха няколко от 131-те радиотелескопа, разположени върху десетки километри сред полупустинята на Ню Мексико, като някакви странни механични цветя, устремили венчелистчета към небесата. Беше ранен следобед, а снощи тя си бе легнала късно. Радиоастрономичните наблюдения могат да се правят и на дневна светлина, защото въздухът не разсейва излъчваните от Слънцето радиовълни, както става с видимата светлина. За един радиотелескоп, насочен в която и да е посока, стига да не е много близо до Слънцето, небето си остава катранено черно. Но не и източниците на радиовълни.
Отвъд земната атмосфера, от другата страна на небето, съществува цяла вселена, гъмжаща от радиоемисии. Като изследва радиовълните, човек може да научи много за различни планети, звезди и галактики, за струпвания на огромни облаци от органични молекули, реещи се сред звездите, за произхода, еволюцията и съдбата на самата вселена. Но всички тези радиоемисии имат естествен произход — породени са от физически процеси. Електрони, завихрени спираловидно сред галактичното магнитно поле, или междузвездни молекули, блъскащи се една в друга, или далечният отзвук на Великия взрив в червеното изместване на гама-лъчите. От възникването на вселената до укротените и студени радиовълни, които изпълват пространството в съвременната ни епоха.
9
Митичен гръцки гигант със сто очи, поставен да пази входа към царството на Хадес. — Б.пр.