Имаше мнозина други великолепни учени в Съветския съюз, които, поради неизвестни прегрешения към властта, не получаваха разрешение да излизат дори до Западна Европа в продължение на десетилетия. Константинов, например, не беше ходил на Запад до средата на шестдесетте години. Когато, по време на една международна среща във Варшава — на маса, отрупана с десетки пресушени бутилки азърбейджански вина, след като бяха приключили работата си — попитаха Константинов защо, той отвърна: „Защото кучите му синове знаят, че ако ме пуснат, няма да се върна“. Въпреки това го бяха пускали неколкократно, по време на размразяването на научните връзки между двете страни в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, и той винаги се бе връщал. Но сега повече не го пускаха и той беше принуден да изпраща на западните си колеги новогодишни картички, на които бе изобразил себе си, кръстосал безнадеждно крака, с наведена глава, седнал върху сфера, под която беше изписано уравнението на Шварцшилд за радиуса на една черна дупка. Попаднал е в дълбок потенциален кладенец, обясняваше той на гостите в Москва, с метафорите на физиката. Никога повече няма да го пуснат навън.
Отговаряйки на въпроси, Виджи казваше, че официалната съветска позиция е, че Унгарската революция през 1956 година е организирана от тайни фашисти и че Пражката пролет от 1968 година е предизвикана от непредставителна антисоциалистическа група в държавното ръководство. Но, добавяше той, ако това, което са му казали, е погрешно, ако това действително са народни въстания, тогава неговата страна не е имала правото да ги потиска. За Афганистан дори не си правеше труд да цитира официалната позиция. Веднъж в своя кабинет в Института той беше настоял да покаже на Ели личния си късовълнов радиоприемник, на който имаше честоти с акуратно изписани на кирилица етикети Лондон, Париж и Вашингтон. Каза й, че е свободен да слуша пропагандата на всички нации.
Беше време, когато мнозина от неговите колеги се бяха поддали на националистическа риторика на тема „жълтата заплаха“.
— Представете си цялата граница между Китай и Съветския съюз, заета от китайски войници, рамо до рамо, нашественическа армия — умоляваше ги един от тях, апелирайки към въображението на Ели. Седяха около самовара в директорския кабинет на Института. — Колко време ще отнеме, при сегашната китайска раждаемост, преди всички да преминат границата? — След което произнесе отговора, с невероятна смесица от мрачно пророчество и математическо задоволство: — Никога.
Уилям Рандолф Хърст23 би напуснал възмутен. Но не и Луначарски.
— Разполагането на толкова много китайски войници на границата автоматически би намалило тяхната раждаемост — възрази той. — Следователно сметките ви са погрешни.
Произнесе го все едно, че предметът на неговото неодобрение беше неправилното приложение на математически модели, но повечето разбраха за какво става дума. В най-тежката криза на китайско-съветските отношения той никога, доколкото знаеше Ели, не си бе позволил да го погълнат ендемичната параноя и расизмът.
Ели обичаше самоварите и разбираше руската привързаност към тях. Техният „Луноход“, успешно кацналият и действащ автоматичен всъдеход на лунната повърхност, приличаше на вана върху тел и колела, и в дизайна му сякаш се долавяше нещо от неговия прадядо — самовара. Веднъж Виджи я бе завел да види модела на „Луноход“ в един просторен панаирен парк извън Москва. Беше чудесна юнска утрин. До сградата, в която бяха изложени народни изкуства на Таджикската автономна република, имаше огромно хале, изпълнено до мертеците с модели в естествен размер на съветските граждански космически апарати. „Спутник 1“, първият орбитален космически кораб, „Спутник 2“, първият кораб с живо същество на борда, кучето Лайка, загинало в космоса, „Луна 2“, първият апарат, достигнал до друго небесно тяло, „Луна 3“, фотографирал за пръв път обратната страна на Луната, „Венера 7“, първият апарат, кацнал невредим на друга планета и разбира се, „Восток 1“, първият кораб с човек на борда, извел в космоса героя на Съветския съюз Юрий А. Гагарин на единична орбита около Земята. Отвън децата използваха ребрата на стабилизаторите на „Восток“ за пързалка. Русите им къдрици и червените им пионерски връзки се развяваха, те падаха на земята и се смееха весело. „Земля“, както се казваше на руски. Големият съветски остров в Арктическо море бе наречен „Новая земля“ — нова земя. Тъкмо по онова време, през 1961 година, руснаците бяха взривили петдесет и осем мегатонна термоядрена бомба, най-голямата ядрена експлозия досега, извършена от човешкия вид. Но в онзи пролетен ден, с продавачите на сладолед по алеите, с който московчани много се гордеят, със семействата, излезли на излет, и с онзи беззъб старец, който се усмихваше на Ели и Луначарски, сякаш бяха любовници, старата земя изглеждаше достатъчно хубава.