Те са готови да отхвърлят своите „истини“ всеки път, когато се появи нова идея. И се гордеят с това. Не виждат никакъв край на познанието. Представят си, че сме ограничени в невежеството си до края на времената, че природата е безпосочна. Нютон отрече Аристотел. Айнщайн отрече Нютон. Утре някой друг ще отрече Айнщайн. Тъкмо сме разбрали поредната им теория и на нейно място се появява друга. Но и това нямаше да има толкова голямо значение, ако поне ни предупреждаваха, че старите теории са временни. Нютоновият закон за гравитацията, така го наричаха. Все още го наричат така. Но ако това е природен закон, как би могъл да е погрешен? Как е могло да бъде отречен? Само Бог може да отменя законите на природата, не и учените. Просто не са го разбрали. Ако Алберт Айнщайн е прав, тогава Исак Нютон е любител, невежа.
Помнете, учените не винаги разбират същината на нещата. Те искат да ни отнемат вярата, духовната опора, а в замяна не ни предлагат нищо, което да има духовна стойност. Не смятам да изоставям Бог, само защото учените са написали една книга, за която твърдят, че е послание от Вега. Не ще се кланям на науката. Не ще се отклоня от Първата Божа заповед. Няма да ударя чело в земята пред Златния телец.
Преди да стане толкова известен и почитан, младият Палмър Джос се препитавал като скитащ карнавален циркаджия. Това се споменаваше в биографичния очерк за него в „Таймсуийк“ и не беше никаква тайна. За да върви добре поминъка му, си поръчал да татуират по торса му подробна цилиндрична проекция на картата на света. Показвал се по селски панаири и селскостопански изложби от Оклахома до Мисисипи, един от малцината скитници, останка от по-оживени времена на селски забавления на открито. Сред синкавите очертания на океана били изобразени четирите божества на ветровете, надули бузи и духащи главно към северозапад и североизток. Като напрегнал гръдните си мускули, той карал Борей да изпъкне над средния Атлантик. При което декламирал на удивената публика стиховете от шеста книга на овидиевите „Метаморфози“:
Пламъци и сяра от древния Рим. С помощта на ръцете си изобразявал континентално приплъзване, притискайки западна Африка към Южна Америка, докато се съединят, като парчета от пъзел, почти съвършено, някъде при пъпа му. Кръстили го „Геос, Човекът — Земя“.
Джос обичал книгите и необременен от официалното школско образование, нямало как да му втълпят, че естествените науки и класиката са нещо неприсъщо за обикновения човек. Подпомогнат от нехайния си външен вид на красив, рошав любознателен младеж, той бързо се сприятелявал с библиотекарките из градчетата, през които минавала карнавалната му трупа и ги молел за сериозни книги, които да прочете. Обяснявал им, че иска да се усъвършенства. Старателно изчел наръчници как да се печелят приятели, как да се инвестира в недвижимо имущество и как да засрамиш познатите си, без да се усетят, но тези книги му се стрували малко плитки. Решил, че в древната литература и съвременните научни трудове напипва качество. По време на почивки засядал в местните градски или селски библиотеки. Сам понаучил географията и историята. Те са свързани, обяснявал на Момичето-Слон, което го подпитвало за отсъствията му. Тя го подозирала в безразсъдни флиртове — по една библиотекарка във всяко пристанище, както му подхвърлила веднъж, — но трябвало да признае, че професионалният му жаргон се подобрявал. Съдържанието на приказките му пред тълпата я карало да вдига учудено вежди, но приходите били налице. За обща изненада, малкият номер на Джос започнал да носи печалба на карнавалната трупа.
С гръб към публиката, един ден той тъкмо демонстрирал сблъсъка на Индия с Азия, с произтичащото от тази колизия набръчкване на Хималаите нагоре, когато от сивото, но не дъждовно небе го поразила мълния и той се сринал мъртъв. В югоизточна Оклахома се вихрело торнадо и времето по целия Юг било необичайно. Изпитал съвсем ясното усещане, че напуска тялото си — жалостиво вгърчено върху покритата с талаш платформа, което малката тълпа гледала с предпазливост и известно страхопочитание — и се издига, издига, сякаш през тъмен тунел, приближавайки се към някаква ярка светлина. А сред лъчите й постепенно започнал да различава нечия фигура с колосални, наистина богоподобни размери.
26
Овидий, „Метаморфози“, VI, 690 и сл. прев. Г. Батаклиев, изд. „Народна култура“, 1974. — Б.пр.