— Какво се чува за твоя приятел? — напомни на Костя.
— Чакам да ми звънне след три. Имай предвид.
— Добре. Днес ми трябва също Червоненко. Надявам се, че не възразяваш?
— Зарежи тези картинки! Все едно — ползата от тях е една голяма нула. Но както искаш. — Последното просто го измърмори и тракна слушалката.
За съжаление Червоненко нямаше телефон. Само адрес. И Турецки тръгна да го търси.
Стар пететажен блок в района на метро „Младежка“, на улица „Оршанска“. Едностайно жилище на първия етаж. Входът мръсен, изоставен, одраскан с идиотски английски думи. Нашите мили дечица се забавляват по този начин: рисуват по стените на къщите, входовете и площадките със спрей. Саша позвъни на апартамент номер две. Веднага отвори изплашена жена с разплакани очи и тъмна забрадка.
Сърцето му се сви.
— Извинете, идвам при Семьон Иванович.
— Влезте, Семьон, за тебе! — рече тя на украинско-руски.
От стаята излезе Червоненко — също изплашен и целият някак смачкан, прегърбен.
— Какво се е случило? — попита Турецки, когато се здрависаха мълчаливо.
— Братът на жена ми… — Семьон смръщи лице и изхлипа. И той говореше на руско-украински.
— Какво, умря ли?
— Убили са го, другарю следовател.
Двамата седнаха на табуретки в кухнята и Семьон разказа какво страшно нещастие се е случило с най-близкия му роднина и спасител. Игор, братът на неговата жена — същата дребничка, пухкава женица с разплакани очи, която отвори вратата, — той им помогнал да се закрепят в Москва, наел им тази квартира временно, намерил му работа и всичко останало. А сега е загинал и те не знаят какво ще правят по-нататък, колата е строшена напълно, изгоряла е, не са успели да спестят пари, значи ще трябва да напуснат жилището, а къде ще отидат? Ето какво нещастие ги е сполетяло!
Е, може да не е толкова безнадеждно, Турецки се опита малко да успокои и утеши Семьон. Но той само кимаше и се люлееше на табуретката. Да, отношенията им с жената на Игор са добри, може би ще могат да останат известно време, а после? Страх го е да си отговори на въпроса какво ще стане после. Ето какво значи живот на бежанец, на преселник… Нищо свое и никакви перспективи.
Турецки дори не знаеше дали си струва да го закача за фотороботите. Попита къде е станало убийството, откъде са научили, кога, но Семьон можа само да каже, че са се обадили от милицията и са казали на Игоревата жена. Днес сутринта. А Игор е загинал вчера вечерта, по-точно през нощта. На Кунцевския прелез край Работническото селище. Нощният влак блъснал колата, която неизвестно защо била заседнала на релсите, влачил я няколко десетки метра, докато спре, и я превърнал в купчина изгоряло желязо. Шофьорът е бил вътре в колата. Заспал, не успял да излезе — сега вече не може да се разбере…
— Семьон Семьонович, миналата седмица ви помолих да не ходите на Шереметиево, помните ли?
— Аз не съм! — Той тръсна глава.
— А Игор?
— Що той? Вчера отиде. Следобед аз му предадох колата и той отиде.
— Колата на кого беше, на Игор ли?
Червоненко потвърди.
— А вие значи сте я карали с пълномощно? Така ли?
— Аха.
Саша можеше да не продължава повече разпита си, защото отново се сбъдна най-лошото от това, което можеше да очаква. Фамилията на Игор, ако не го лъже паметта, е Черненко. А Семьон е Червоненко. Приличат си. Но Турецки можеше да получи окончателен отговор само в бившия таксиметров парк, където Игор е работел, преди да „гушне букетчето“, или в КАТ. И освен това е нужен следовател, на когото да се възложи делото. Но да звъни и търси от уличен автомат, си е загубена работа. Значи трябва да бърза за МУР и градската прокуратура. А оттам в кабинета си в Главна прокуратура.
Турецки още веднъж изрази съболезнованията си на Семьон и жена му, помоли го известно време да не се показва, да стои вкъщи и си замина. А изобщо Саша можеше веднага да се хване на бас по една бира срещу кашон най-скъп коняк, че смъртта е сгрешила. По-точно, сгрешили са тези, които са търсели Червоненко, а съвсем не Черненко. Защото дори на Джуна Давиташвили едва ли ще дойде наум, че двама роднини с близки имена карат поред една и съща кола. А това означава също, че Турецки се е издънил някъде с Червоненко. Както и с Кочерга.
„Внимавай, Александър Борисович, от всички страни те притискат, следят всяка твоя стъпка, сякаш висят на врата ти. Но кой може да е? Някой от МУР? От Главна прокуратура? Както казваше някога любимият Щирлиц — информация за размисъл. Или всичко това е измислица на Юлиан Семьонов13?“