Той седна в раздрънканата си бричка и си направи доста добър лънч5, като прокарваше вкусните чебуреки със силен чай от термоса. Всяка вечер си го вареше вкъщи. Когато изхвърли в най-близкото кошче мазната хартия и избърса дланите си, най-сетне се отпусна и запуши. И заедно със струйката дим, изнизваща се през открехнатото странично стъкло, започнаха да отлитат сериозните и обидни мисли за тленността на всичко живо, за това, че красотата и отвратителните мисли кой знае защо вървят едва ли не прегърнати, и най-сетне за това, че случайността в нашия живот никога не е случайна… Той до такава степен се размечта за тишина и покой, че почти наяве почувства върху бузата си нежна като докосване от цвете целувка и чу сладък шепот: „Таате, а моите лъчички са млъсни…“
Турецки трепна, толкова реално чу гласчето на дъщеря си. Но наоколо шумеше, пазареше се, изпадаше в истерика и се стреляше тълпата, градът, страната. Той се бе оказал по волята на съдбата в центъра на тази все по-ускорено въртяща се гигантска фуния и изведнъж почувства горчива обида заради собствената унижена зависимост буквално от всичко, което го заобикаляше, и от всеки — като се започне от Денис Грязнов и се свърши с президента на така наречената държава.
Погледна часовника си и се учуди: стори му се, че денят е започнал още вчера, толкова събития се случиха, че и труп на това отгоре, а стрелката върху циферблата едва е отминала пладне. След по-малко от час ще е погребението на Сергей Егорович Елмазов в Николския крематориум. Саша сметна, че присъствието му е задължително, хем знаеше твърдо: убийците няма да стоят до ковчега със заключен капак, под който се намира само онова, което успя да идентифицира съдебномедицинският експерт Борис Лвович Градус.
7.
Очакваше да види много повече хора в крематориума. Все пак от света си отиде един от най-големите руски финансови дейци, а не някой обикновен дилър. А може кръгът от лица, дошли да почетат роднината или колегата да е ограничен точно защото човекът наистина си е отишъл и сега се провежда само никому ненужна и в действителност напразна церемония.
Турецки преброи не повече от петнайсет човека, сред тях — вдовицата, цялата облечена в черно и затова изглеждаща много по-ниска от ръста си; дъщерята на Елмазов, тя много прилича по снимката на младия си баща, също чипоноса, с кръгло лице, пухкави и червени от сълзите бузи. Тук са колеги на покойния банкер, повечето от тях непознати, но лесно можеш да ги разпознаеш — по това как стоят, как си разменят кратки фрази, как отиват до ковчега, като спазват определена последователност и прочие — всичко това става напълно ясно за страничен и заинтересуван, естествено, зрител като следователя.
С една дума, тук нямаше чужди. От еднородната и доста рехава погребална процесия не се отделяше дори един младеж, седнал в много модерна инвалидна количка, и жена — сива, безцветна, изглежда, на четирийсетина години. Те стояха отделно от останалите и въпреки това не привличаха върху себе си вниманието на най-близките на банкера.
Турецки не можеше да си спомни дали беше чел или чул някъде, сега това не беше важно, но помнеше една фраза, чиято дълбока същност се разбира едва когато се изправиш на самия край на живота. Афористичността на фразата може да е спорна, но пък смисълът си го бива: „Всеки създава погребалната си процесия приживе…“ Какво пък, никак не е тривиално. Човекът е претендирал, видите ли, за третото кресло в държавата — след президента и премиера, а го… Не, никога няма да стане пародист, а и не трябва. Нали смешното е до едно време, а после става политическо късогледство. Всичко това вече сме го виждали. Вчерашният Маркуша, човек с най-сериозни намерения, но остроумен и присмехулник, велик правовед и правдолюбец, в края на краищата не се ли оказа принуден да търси „друга родина“? Въпреки всичките си способности? Или блестящите му колеги!
Но все пак как стана така, че нито едно длъжностно лице не е дошло тук, в Николско? Парадокси на преходния исторически период, когато всеки е за себе си? А бива ли да забравяте, господа, че Бог е за всички…
Спомняше си, че на гробищата в Донское свиреше оркестър от слепи, само видът им предизвикваше съответните емоции „на изпращачите“. Тук, в Николско, Саша така и не разбра дали свири оркестър, или е на запис? Последните официални думи на едрогърдата дама, безумно скучаеща от принудителния траур и повтарянето, че отечеството се прощава със своя гражданин, прозвучаха толкова дървено и безчувствено, че той не дочака кога обвитият с червен плат ковчег на кремирания вече веднъж банкер ще потъне в черния отвор на мраморния пиедестал, и се оттегли полека.