„Двама млади, тъмнокоси. Високият — с дълъг шлифер. Другият — с дънков костюм, може би спортен — сяда на кормилото…“
— А, и друго, Сан Борисич. Пък може да ми се е сторило…
„А така, още един свидетел с богато въображение, Татяна Грибова номер две.“
— Мисля, че пристигнаха от Шереметиево с колата, която аз после хванах. Такси ли или не, сега не можеш ги разбра, всеки гледа да удари кьоравото, ако може. Та там на края на опашката стоеше един, с който после се смяхме за студа. Той стоеше точно срещу моя мерцедес. Не си спомням какво ми каза. Май че идва от летището, обаче не съм много сигурен.
— Можете ли да опишете колата или шофьора?
— Колата — волга, а шофьорът — беше тъмничък и с мустачки. И очичките му шарят на всички страни. Якето черно, кожено. На дясната си ръка имаше печат, пръстен такъв с буква. А коя буква, не мога да кажа, Сан Борсич, не съм го разглеждал специално. Пък може и да не е буква, а някакъв знак… Чакай, спомних си! Той говореше с акцент, май като хохол7. Нашите хора — кубански-донски казаци — веднага ги познавам.
Магнетофонът щракна — свърши първата страна на лентата. Турецки извади касетата, на която точно преди четирийсет и пет минути беше записан концерт на Майкъл Джексън, и я обърна на другата страна. Ако Денис разбере, тогава… Не, по-добре да не знае. Странни хора се меломаните, за тях попът, както наричат подобна музикална простотия, е по-скъп от собствените им родители. Впрочем, помисли Турецки, може в него да се пробужда вече старческият маразъм, опитва се да се налага.
Двамата с Кочерга се разположиха в кухнята, за да не пречат на славното семейство Грязнови да живее красиво. По всичко личи, че сега приемаха гости. Във всеки случай от най-далечната стая долиташе женски глас.
Денис на два пъти тактично и мълчаливо наднича в кухнята, извади от хладилника някакво вносно вино, сложи чайника на котлона и отвори кутия с торта. Това вече е новост! В тази къща открай време никой не е обичал сладкото! Господи, какво може да направи с хората жената!
Докато се занимаваше сега с Кочерга, Турецки нито за миг не забравяше, че Меркулов за нищо на света няма да пропусне възможността да помърмори по повод на неавторизираните, меко казано, действия на своя подчинен. Обаче този път ще ме извинявате, Константин Дмитриевич! Всичко е по правилата и няма никаква самодейност: свидетелят Виктор Антонович Кочерга вече е предупреден за отговорността, ако дава лъжливи показания, от него е взето разрешение за магнетофонен запис на разговора. А после, по-късно, магнетофонният запис ще бъде свален и вписан в протокола, защото Турецки имаше всякакви бланки на разположение. Само не се намери празна касета в къщата и Саша разбираше, че най-късно утре ще придобие печален вид, докато изслушва упреците на Денис: изтрили сте ми любимия запис. Наистина първо Денис трябва да се реши на подобен ход.
— А сега, Виктор Антонович, такъв въпрос: чували ли сте някога нещо за човек на име Боуза? Човекът се казва Емилио Фернандес.
— Тенисистът ли, Сан Борисич? Ох, какви ги приказвам! Оня беше Емилио Санчес. А вашият Фернандес, нали? — не, не си спомням да съм чувал от някого. Не ми е познат.
Излиза, че банкерът Елмазов е имал такава тайна, че дори личният му телохранител и шофьор не се е досещал.
— Добре, да оставим това. Сега ми разкажете за пътуването си до Висбаден. Защо избрахте точно този град, който според мен се намира на края на географията? Нима в Москва вече не играят карти?
— А, какво говорите, Сан Борисич! — Кочерга разпери ръце с дълбок укор, сякаш във въпроса прозвуча абсолютно неразбиране на съвсем елементарни неща. — Че може ли да се сравни! Нали там е културата! Разбирате ли? Изобщо човек може ли да се свързва с нашите дрисливи катили, да ме прощавате? Още веднъж извинявайте, но си е така — дотук можеш да затънеш — и той посочи с ръка над главата си. — А после тия отрепки ще ти откъснат главата. Да не се обаждаш много. Нее! Там е културно! Представяте ли си само каква е обстановката? Мъже с ливреи — това е обслужващият персонал. Пиячка всякаква, кафетата му, тишина, забавни мадами, престарели. Аз например с крупието говоря само на английски: „дабъл-дуан“ там или „сплит, плийз“. За мен там е земен рай! Моята Нина Василиевна хич не искаше да разбере. Може да се каже, че не търпеше пътешествията ми. Само че ако говорим честно, Сан Борисич, аз не съм й казвал за пътуванията си до Германия. Защото, как разбирам аз нещата, ако беше усетила, щеше да се наложи да я вземам с мен. Че тогава гот ли ще е? Аз значи съм на масата, а тя във вестибюла? Тя не искаше да помирише карти. Затова ме напусна. А пък аз видях, попътувах, поергенувах и разбрах, че и без нея не ми е зле. Нали знам как се отнасяше към мен, преди де… Не можеш да отсечеш изведнъж. И на нея няма да й е добре без мен, Сан Борисич, така мисля. Нали сте я виждали, какво ще кажете?