— О, божичко, разполагаме с петнайсет минути. Какво ще ѝ кажем? Разполагаме само с петнайсет минути, за да решим — изплака тя на Мустафа.
— Роуз, скъпа, много те моля, успокой се — отвърна той и стана от стола.
Не харесваше високите столове без облегалки, затова беше донесъл два най-обикновени кухненски стола от масивно борово дърво с цвят на мед, един за него и другият пак за него. Приближи се до жена си и я хвана за ръката с надеждата да разсее тревогите ѝ.
— Ще бъдеш спокойна, много спокойна, разбра ли? И ще я попиташ спокойно къде се намира. Това е първото, което трябва да я попиташ, чу ли?
— Ами ако не ми каже? — възкликна Роуз.
— Ще ти каже, няма къде да ходи. Питай я мило и тя ще ти отговори мило — рече бавно Мустафа. — Само запази самообладание. Ето, пийни малко вода.
Тя взе чашата с треперещи ръце.
— Нима е възможно? Момиченцето ми да ме е излъгало? Може ли да съм такава глупачка, че да ѝ се вържа! През цялото време си мисля, че е при баба си в Сан Франциско, а после се оказва, че е излъгала всички… а сега баба ѝ… о, божичко, как ще ѝ кажа?
Предния ден и двамата бяха в кухнята — тя правеше палачинки, той четеше „Аризона Дейли Стар“, когато телефонът иззвъня. Роуз вдигна с шпатулата в ръка. Обаждането беше от Сан Франциско. Бившият ѝ съпруг Барсам Чакмакчян.
Колко ли години бяха прекарали, без да разменят и дума? След развода бяха принудени да общуват често заради малкото си момиченце. Но после, след като Армануш порасна, разговорите им станаха редки, а накрая напълно прекъснаха. От краткия им брак бяха останали само две неща: взаимна обида и една дъщеря.
— Извинявай, че те безпокоя, Роуз — каза меко, но уморено Барсам. — Но не търпи отлагане. Трябва да говоря с дъщеря си.
— Нашата дъщеря — поправи го кисело Роуз и веднага щом думите излязоха от устата ѝ, съжали, че е дала воля на огорчението си.
— Роуз, моля те, трябва да съобщя нещо на Армануш, новината е лоша. Би ли я повикала на телефона? Не ми вдига на мобилния. Наложи се да звъня на този.
— Чакай… чакай… тя не е ли там?
— В какъв смисъл?
— Не е ли при теб в Сан Франциско? — възкликна Роуз и устните ѝ потрепериха ужасено.
Барсам се запита дали бившата му жена не играе игрички. Постара се да не показва раздразнението си.
— Не, Роуз, тя реши да се върне в Аризона. Прекарва пролетната ваканция при теб.
— О, Боже!!! Но тя не е тук! Къде е момиченцето ми? Къде? — разрида се Роуз и изпадна в един от онези пристъпи, за които смяташе, че отдавна са останали в миналото.
— Роуз, ще се успокоиш ли, моля те! Не знам какво става, но съм сигурен, че има някакво обяснение. Вярвам безусловно на Армануш. Тя не би направила нищо лошо. Кога говори с нея за последно?
— Вчера, обажда се всеки ден… от Сан Франциско!
Барсам замълча. Не ѝ каза, че Армануш се обажда и на него, но от Аризона.
— Чудесно, това означава, че е добре. Трябва да ѝ вярваме. Тя е умно отговорно момиче, знаеш го. Следващия път, когато ти се обади, ѝ кажи само да ми звънне. Предай ѝ, че е спешно. Разбра ли, Роуз? Ще ѝ кажеш ли?
— О, Боже! — разплака се по-силно Роуз. После обаче неочаквано се сети да попита: — Барсам, ти каза, че имаш лоша новина. Каква?
— О… — Тежко мълчание. — Мама… — Той не довърши изречението. — Предай на Армануш само, че баба Шушан е починала в съня си. Днес сутринта не се събуди.
* * *
Петнайсет минути никога не бяха минавали толкова бавно. Армануш сновеше напред-назад из стаята под притеснения поглед на Ася. Накрая стана време да се обади на майка си. Този път Роуз вдигна веднага.
— Ейми, ще ти задам само един въпрос и ти ще ми кажеш истината, обещай, че ще ми кажеш истината.
Армануш усети в стомаха ѝ да се надига вълната от притеснение.
— Къде си? — попита задавено Роуз. — Излъгала си ни! Не си в Сан Франциско, не си в Аризона, къде си?
Момичето преглътна тежко.
— В Истанбул съм.
— Какво?
— Всичко ще ти кажа, мамо, само, моля те, успокой се.
Очите на Роуз блеснаха от чисто възмущение. Само как мразеше да ѝ повтарят да се успокои.
— Мамо, ужасно съжалявам, че ти причинявам такива тревоги. Не биваше да го правя. Съжалявам, но нямаш причини да се безпокоиш, повярвай ми.
Роуз закри слушалката с длан.
— Бебчето ми е в Истанбул! — каза тя на съпруга си с намек за укор, сякаш виновен беше той. После кресна в слушалката: — Какво, по дяволите, правиш там?
— Всъщност съм на гости на свекърва ти. Прекрасно семейство.
Изумена, Роуз се извърна още веднъж към Мустафа и пак му се скара, този път по-силно: