Ася захапа още по-силно молива.
Член единайсети: Ако си намерил скъпа приятелка, с която си свикнал дотолкова, че да забравиш Член десети, никога не си затваряй очите за факта, че в други сфери от живота тя пак може да ти натрие носа. На табла, точно както в раждането и смъртта, всеки един от нас е сам.
Ася имаше да вкарва още три пула, а можеше да ги сложи само на две места в отсрещния край на дъската, затова на всяка цена трябваше да хвърли две петици или две тройки. Нищо друго нямаше да я спаси от разгром. Тя си плю на дланите за късмет и отправи молитва към джина на таблата, който открай време си представяше като наполовина черно, наполовина бяло страшилище с въртящи се зарове вместо очи. После хвърли заровете: тройка и двойка. Ужас! Ася нямаше как да вкара пуловете, затова плесна с ръце и замърмори.
— Клетата! — възкликна Армануш.
Ася сложи чакащите черни пулове отстрани и се заслуша в уличния търговец навън, който се дереше с цяло гърло: Стафиди! Хайде на светлите стафиди! За малки деца и беззъби баби, светли стафиди за всеки!
Когато заговори отново, се наложи да повиши глас, за да надвика продавача:
— Сигурна съм, че всичко е наред с майка ти. Помисли само, ако не беше наред, щеше ли да се вдигне да идва в Истанбул чак от Аризона!
— Май си права — кимна Армануш и завъртя заровете. — Пак две шестици!
— Само шестици ли ще хвърляш? Тези зарове да не са фалшиви? — изстреля подозрително Ася. — Да не мамиш, драга ми госпожице?
Армануш се засмя.
— Де да знаех как!
Но точно когато се канеше да вземе от дъската още два пула, Армануш най-неочаквано спря, пребледняла и стъписана.
— Божичко, как не се сетих! — възкликна тя с болка в гласа. — Не е майка ми, баща ми е. Мама би се държала точно по този начин, ако се е случило нещо лошо с татко… или с роднините му… О, Боже, с баща ми се е случило нещо!
— Но това са само предположения — безуспешно се опита да я успокои Ася. — Кога за последен път говори с баща си?
— Преди два дни — отговори Армануш. — Обадих му се от Аризона и той беше добре, всичко звучеше нормално.
— Чакай, чакай, чакай! Как така си му се обадила от Аризона?
Армануш се изчерви.
— Излъгах. — После вдигна рамене, сякаш за да се наслади на това, че както никога е направила нещо нередно. — За да мога да тръгна на това пътешествие, излъгах почти всички в семейството. Ако бях разкрила, че тръгвам сама за Истанбул, всички щяха да се притеснят и нямаше да ме пуснат никъде. Затова реших да замина и да им кажа чак след като се прибера. Баща ми си мисли, че съм при мама в Аризона, мама пък мисли, че съм с татко в Сан Франциско. По-точно мислеше — до вчера.
Ася я погледна с неверие, което скоро се изпари, изместено от нещо, което приличаше на благоговение. Армануш може би не беше чак толкова безупречна и послушна, колкото подозираше. В светлата ѝ вселена може би имаше място и за мрак, мръсотия, кривнали пътища. Изповедта не само не разстрои Ася, обратното — тя започна да уважава Армануш още повече. Затвори кутията с таблата и я пъхна под мишница — знак, че приема поражението си, въпреки че Армануш нямаше откъде да го знае.
— Според мен не се е случило нищо… но защо не вземеш да се обадиш на баща си? — попита Ася.
Сякаш бе чакала тези думи, за да премине към действие — Армануш се пресегна към телефона. При тази часова разлика в Сан Франциско беше ранна утрин.
Вдигнаха ѝ още след първото позвъняване, но за разлика от друг път не баба Шушан, а баща ѝ.
— Миличка — въздъхна Барсам Чакмакчян с неописуема нежност, щом чу гласа на дъщеря си. По линията ехтеше зловещо пукане, напомнило и на двамата, че ги дели голямо разстояние. — Мислех да ти звънна сутринта. Знам, че си в Истанбул, майка ти се обади да ми каже.
Настъпи кратко напрегнато мълчание, но Барсам Чакмакчян не каза нищо, не се скара на дъщеря си.
— С майка ти се притеснихме ужасно за теб. Роуз пристига с доведения ти баща в Истанбул. Идват да те приберат. Ще бъдат там утре на обяд.
Сега вече Армануш се вцепени. Тук имаше нещо гнило. Нещо много гнило. Това, че майка ѝ и баща ѝ си говореха и дори си съобщаваха новините, беше сигурен знак за апокалипсис.
— Случило ли се е нещо, татко?
Барсам Чакмакчян не отговори, смазан от бремето на един тъжен детски спомен, появил се изневиделица в паметта му.
Когато беше малък, в квартала всяка година идваше мъж с тъмна островърха качулка и черна наметка, който обикаляше от врата на врата заедно с дякона от местната църква. Беше свещеник от предишната му държава, търсеше будни момчета, за да ги отведе обратно в Армения и да ги обучи за свещеници.