— Какво се е случило? Къде е баба Шушан? — пророни тя. — Искам да говоря с баба.
Сега вече Барсам Чакмакчян събра сили да ѝ каже.
* * *
Късно вечерта леля Зелиха сновеше из стаята с енергия, която не знаеше как да сдържи. Не можеше да сподели с никого в къщата колко зле се чувства — колкото повече потулваше чувствата си, толкова по-лошо ставаше. Първо реши да си направи в кухнята билков чай, който да я успокои, ала от тежката миризма на готвено за малко да повърне. После отиде във всекидневната да погледа телевизия, но веднага се отказа, заварвайки там две от сестрите си, които чистеха трескаво и развълнувано обсъждаха предстоящия ден.
Отново в стаята си, леля Зелиха затвори вратата, запали цигара и извади своя верен другар, който държеше под дюшека за такива мъчни дни — бутилка водка. В началото набързо, после все по-замаяно изгълта една трета от нея. Сега — след четири цигари и шест големи глътки, вече не усещаше тревога, всъщност не усещаше нищо друго освен глад. В стаята нямаше нищо за ядене освен пакетчето светли стафиди, което бе купила същата вечер от слаб като върлина и гръмогласен уличен търговец пред къщата.
Вече бе преполовила бутилката и от стафидите ѝ беше останала само шепа, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше Арам.
— Не искам тази вечер да стоиш в онази къща — беше първото, което промълви той. — И утре, и вдругиден. Всъщност не искам да прекарваш и ден далеч от мен до края на живота ми.
В отговор леля Зелиха се изкиска.
— Моля те, любов моя, ела и остани при мен. Напусни онази къща още сега! Взел съм ти четка за зъби. Имам дори чиста кърпа! — опита да се пошегува Арам, но спря насред изречението. — Остани при мен, докато той си отиде.
— А как ще обясним на драгото ми семейство моето отсъствие? — промърмори леля Зелиха.
— Не си длъжна да обясняваш нищо — отвърна умолително Арам. — Виж какво, това вероятно е единственото предимство да си черната овца в традиционно семейство. Каквото и да правиш, няма да учудиш никого. Ела. Моля те, ела при мен.
— Какво ще кажа на Ася?
— Нищо, не си длъжна да казваш нищо… Знаеш го.
Здраво вкопчена в телефона, леля Зелиха се сви на кълбо. Стисна очи, готова да заспи, но после събра сили да попита:
— Арам, кога ще свърши? Тази принудителна амнезия. Тази постоянна забрава. Не казвай нищо, не си спомняй нищо, не разкривай нищо — нито пред тях, нито пред себе си… Ще свърши ли изобщо някога?
— Не мисли сега за това — постара се да я утеши Арам. — Не се мъчи! Прекалено сурова си към самата себе си. Утре, още щом се събудиш, идвай тук.
— О, любов моя… де да можех… — Леля Зелиха извърна измъченото си лице, сякаш Арам я наблюдаваше през слушалката. — Очакват от мен да отида да ги посрещна на летището. Забрави ли, само аз в семейството мога да карам кола.
Арам замълча — нямаше как да го оспори.
— Не се притеснявай — прошепна леля Зелиха. — Обичам те… Обичам те толкова много… Хайде да спим сега.
Още щом затвори, тя потъна в дълбок сън. На другата сутрин, когато се събуди с убийствено главоболие и с едно одеяло по-малко, изобщо не помнеше кога е изключила мобилния, кога е отместила бутилката водка, смачкала е цигарата в пепелника, угасила е лампата и се е пъхнала под завивките.
* * *
— Студено ли е в Истанбул? Дали не трябваше да взема по-топли дрехи? — попита Роуз, макар че имаше три основни причини да не го прави: вече беше питала, багажът отдавна бе приготвен и в този момент те пътуваха към летището в Тусон, така че и бездруго беше късно да умува.
Колкото и да се изкушаваше да напомни на жена си тези три причини, Мустафа Казанджъ само поклати глава, без да сваля очи от пътя.
В деня на полета Роуз и Мустафа излязоха в четири следобед от дома си, за да потеглят с колата към летището. Предстояха им два полета — един кратък и един доста дълъг. От Тусон щяха да отидат първо в Сан Франциско, а оттам — в Истанбул. Тъй като Роуз заминаваше за пръв път за страна, където английският не беше майчин език и сутрин хората не закусваха палачинки с кленов сироп, тя едновременно се вълнуваше, но и притесняваше. Истината беше, че не си падаше пътешественичка, и ако не беше онова толкова мечтано, но така и неосъществено пътуване до Банкок, те двамата с Мустафа нямаше дори да са си извадили паспорти. Единственото пътешествие в чужбина, което Роуз бе предприемала, беше гледането на колекцията от шест дивидита „Открийте Европа“. От него беше добила представа за Турция, и то много по-цялостна, отколкото от откъслечната информация, която Мустафа ѝ беше давал от време на време през дългогодишния им брак. Лошото обаче беше, че Роуз бе изгледала наведнъж и шестте диска, а „Пътешествие из Турция“ беше някъде съвсем в края — след филмите за Британските острови, Франция, Испания, Португалия, Германия, Австрия, Швейцария, Италия, Гърция и Израел, и сега тя нямаше как да не се съмнява дали гледките, изникващи в съзнанието ѝ, са от Турция или от друга страна. Дивидитата „Открийте Европа“ наистина бяха полезни за образователни цели, особено за американски семейства, които нямаха време, средства и желание да пътуват отвъд океана, но продуцентите е трябвало някак да предупредят, че не е хубаво зрителите да изгледат наведнъж цялата колекция и да „пътешестват“ до повече от една страна без почивка.