На Международното летище в Тусон Роуз и Мустафа посетиха всички магазини, което ще рече една будка и един щанд за сувенири. Въпреки гръмкия надпис МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ (име, дадено заради международните полети до Мексико, докъдето се стигаше само за един час с кола) летището беше толкова скромно, че приличаше на малка автогара, дори „Старбъкс“ не си бяха направила труда да отворят кафене тук. Въпреки това, след като влезе в магазина за сувенири, Роуз успя да намери завиден брой подаръци за роднините на Мустафа. Колкото и импровизирано да беше пътуването, колкото и да се притесняваше Роуз как се чувства там дъщеря ѝ, да не говорим за притеснението как ще ѝ съобщи за смъртта на баба ѝ, с наближаването на часа на заминаване тя изпадна в нещо като туристическа треска. В стремежа си да купи хубав подарък за всеки от женското семейство на Мустафа, Роуз огледа най-внимателно стоките по всички рафтове, въпреки че изборът не бе голям. Тетрадки във формата на кактус, ключодържатели във формата на кактус, магнити във формата на кактус, чаши за текила с картинки на кактуси — какви ли не дрънкулки и ненужни вещи с нарисувани по тях ако не кактуси, то гущери или койоти. Накрая Роуз купи на всички жени от семейство Казанджъ по един подарък — един и същ, за да има справедливост, който се състоеше от шарен молив във вид на кактус, на който пишеше АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, бяла тениска с щампована отпред карта на Аризона, календар със снимки на Големия каньон, гигантска чаша с надпис ЛЕЛЕ, КАКВА ЗАДУХА и магнит за хладилник с истинско кактусче в него. Купи и два чифта къси панталони на цветя, с каквито самата тя беше облечена в момента, в случай че в Истанбул някой поиска да ги пробва.
След като бе живяла в Тусон над двайсет години, Роуз, навремето момиче от Кентъки, беше самото въплъщение на аризончанката. Издаваха я не само обичайното спортно облекло: тънка тениска, къси памучни панталони и сламена шапка, и залепените за лицето ѝ слънчеви очила, но и жестовете ѝ, излъчващи духа на Аризона. Роуз беше на четирийсет и шест години, а се обличаше във веселяшкия стил на пенсионирана секретарка от съд за наказателни дела, която рядко през живота си е имала възможност да ходи с рокли на цветя и сега не може да им се насити. Истината бе, че имаше доста неща, за които Роуз съжаляваше, че не е направила досега, включително да има повече деца. Как само се разкайваше, че не е родила още едно дете, докато е можела. Мустафа не изгаряше от желание да има деца и доста дълго това не пречеше ни най-малко на Роуз, която и не подозираше колко ще съжалява накрая за решението си. Вероятно това беше рискът на професията ѝ: по цял ден бе заобиколена от четвъртокласници и така и не забеляза, че в нейния живот няма деца. С тази уговорка бракът ѝ с Мустафа като цяло беше щастлив. В основата му бе по-скоро утехата от едновременно придобитите навици, отколкото страстна преданост, но пак бе далеч по-добър от хиляди други бракове, които уж се крепяха на любов. Каква ирония на съдбата — Роуз беше започнала да се среща с Мустафа колкото да отмъсти на Чакмакчян. Но колкото повече го опознаваше, толкова повече го харесваше и желаеше. И макар заради изкушението на романтичните любовни връзки, Роуз понякога да мечтаеше тайно за друг живот, с друг мъж, общо взето, бе доста доволна и от този, който имаше.
— Остави соса — каза Мустафа, след като видя, че Роуз умува дали да купи пикантен мексикански сос в шише във формата на кактус. — Повярвай ми, Роуз, в Истанбул изобщо няма да опреш до това.
— Наистина, пикантна ли е турската кухня?
За този, както и за много други болезнено очевидни въпроси, Мустафа имаше само уклончиви отговори. След толкова години пълно откъсване, близостта му с турската култура постепенно се бе заличила като рисунка върху пергамент, лека-полека изтрита от слънцето и от вятъра. За него Истанбул се бе превърнал неусетно в призрачен град, който не съществуваше другаде, освен в сънищата му, където се появяваше от време на време. Колкото и да беше обичал многобройните квартали и лица на града, неговата култура, откакто се беше установил в Съединените щати, малко по малко бе станал сляп и глух за Истанбул и за почти всичко, свързано с него.