— Да не си урочасана? — взря се подозрително в Ася леля Фериде.
— Да съм урочасана ли? — засмя се горчиво тя. — Обзалагам се, че съм. Нали всички в града ми завиждат на красотата!
— В днешния вестник има статия за осемнайсетгодишно момче, което тъкмо прекосявало улицата, когато се свлякло на колене и умряло. Мисля, че може да е било урочасано — заяви леля Фериде и от вида ѝ се разбра, че наистина е уплашена.
— Благодаря ти за моралната подкрепа — подметна Ася.
Но усмивката ѝ бързо се превърна във въсене, защото забеляза в какво се е загледала лудата ѝ леля: в комплекта за сол и пипер с форма на снежни човеци. Вчера Ася ги беше скрила в един шкаф с надеждата, че поне един месец няма да ги намери никой. А ето че те отново се мъдреха на масата. Двете керамични фигурки бяха не само грозни и кичозни — и за съжаление здрави, — но и си приличаха толкова, че беше трудно да разбереш кое е солта и кое — пиперът.
— Жалко, че Маминка не се чувства добре, иначе можеше да ти лее куршум — отбеляза леля Бану с лице, толкова обидено, че Ася не помнеше да я е виждала друг път такава.
Леля Бану безспорно бе най-опитна в къщата по отношение на всичко обвито в мрак и паранормално, но нямаше право да лее куршум, понеже за това се искаше да бъде посветена от някой, който го умее — право, отказано ѝ в миналото.
Преди десетина години, когато алцхаймерът още бе в начален стадий, Маминка реши, че е дошло време да избере следващата жена в семейството, на която да предаде тайната на леенето на куршум, и колкото и да е странно, предпочете не леля Бану, както всички очакваха с основание, а най-заклетата агностичка на всички времена — леля Зелиха, решение, което по онова време бе породило значителен смут в къщата.
— Ти да не се шегуваш? — ахна леля Зелиха, след като чу избора на старицата. — Не мога да лея куршум, дори не съм вярваща. Агностичка съм!
— Не я знам какво означава тая дума, но мога да ти кажа, че не е добра — изсумтя Маминка. — Носиш в себе си дарбата. Научи тайната.
— Защо точно аз? — попита леля Зелиха и се насили да помисли дали е възможно. — Защо не избереш по-голямата ми сестра Бану? Тя ще се зарадва повече, ако научи тайната. Аз съм последният човек, когото трябва да учиш на магии.
— Това няма нищо общо с магиите. Коранът ни забранява да правим магии! — възрази Маминка с леко обиден вид. — Точно ти си човекът. Притежаваш нужната решителност, дух и ярост.
— Ярост ли? За какво пък ми е ярост? Сигурно аз бих била човекът, който ти е необходим, ако трябваше да поставям на място разни гадняри, но се съмнявам, че ще бъда от полза, когато става въпрос да се помага на другите — ухили се леля Зелиха.
— Не подценявай доброто в себе си — отговори Маминка.
Точно тогава леля Зелиха изтърси нещо, което веднъж завинаги сложи край на въпроса:
— Не ставам за тази работа. Може и да съм объркана агностичка, но поне ми стиска да си остана такава и другото ми е през онази работа.
— Иди си измий устата със сапун! — избухна ядосана баба Гюлсюм, щом чу разговора.
Но след това леля Зелиха избягваше всячески темата. Половината семейство бяха заклети секуларисти, привърженици на Ататюрк, другата половина — вярващи мюсюлмани. Докато двата лагера постоянно влизаха в сблъсък, но и успяваха някак да съществуват съвместно под един покрив, паранормалното сякаш заличаваше идеологическите различия и те го смятаха за нещо съвсем нормално в живота си, както е нормално всеки ден да ядеш хляб и да пиеш вода. Ето каква беше общата рамка, а леля Зелиха бе предпочела да отхвърля с еднакво презрение и двата лагера.
Затова след толкова години Маминка си оставаше единствената в дома на Казанджъ, която лееше куршум. Напоследък обаче се беше отказала, тъй като веднъж се бе озовала пред нагорещен до червено тиган с разтопен куршум, без да знае какво да прави с него.
— Защо държа този нажежен тиган? — беше попитала с видима паника.