Докато превеждаше разказ, който не се нуждаеше от превод, Ася сниши малко глас, защото предстоеше частта, която ѝ харесваше най-малко.
— Накрая в Ноевия ковчег били събрани праведни от всички вери — продължи леля Бану. — Там бил Давид, там били и Мойсей, Соломон, Иисус и мир на праха му, Мохамед. Така подготвени, те се качили и зачакали. Скоро започнал потопът. Аллах заповядал: „О, небеса! Вече е време! Нека водата ви се излее. Не се сдържайте повече. Пратете им водата и гнева си!“. После заповядал на земята: „О, земьо, задръж водата, не я попивай“. Водата се покачила толкова бързо, че никой извън ковчега нямало да оцелее.
Тук вече гласът на преводачката се извиси, защото това бе любимата ѝ част. Ася обичаше да си представя как потопът отнася села и цивилизации, а заедно с тях и всички нежелани спомени от миналото.
— Дни наред те плавали и плавали, а накъдето и да се обърнели, имало само вода. Не след дълго храната станала оскъдна. Нямало достатъчно, за да си приготвят ядене. Затова Ной наредил: „Донесете кой каквото има“. Речено-сторено: зверове и човеци, насекоми и птици, хора с различна вяра донесли малкото, което им се намирало. Сготвили заедно всички продукти и така се получила голяма тенджера ашуре. — Леля Бану се усмихна гордо на тенджерата върху печката, сякаш е същата, както в преданието. — Такава е историята на този десерт.
Според леля Бану всички важни събития в световната история се били случили в деня на ашурето. На този ден Аллах приел покаянието на Адам. Юнус бил пуснат от делфина, който го бил погълнал, Руми срещнал Шамс, Иисус се възнесъл на небето, а Мойсей получил Десетте Божии заповеди.
— Помоли Армануш да ни каже коя е най-важната дата на арменците — рече леля Бану с мисълта, че по всяка вероятност е същата.
Армануш отговори веднага след като ѝ преведоха въпроса:
— Геноцидът.
— Май не се вписва в модела ти — усмихна се Ася на леля си, като пропусна превода.
Точно тогава в кухнята се появи леля Зелиха, въоръжена с дамската си чанта.
— И така, пътниците за летището, време е да тръгваме!
— И аз идвам с вас — възкликна Ася и пусна черпака върху шкафчето.
— Вече го обсъдихме — отвърна безразлично леля Зелиха.
Не беше в неин стил. В гласа ѝ се бе просмукала дрезгава плашеща нотка, сякаш с устата ѝ говореше друг.
— Ти, госпожичке, ще си останеш вкъщи — постанови непознатата.
Ася се разстрои най-вече от това, че не може да разчете изражението на леля Зелиха. Явно беше направила нещо, с което да ядоса майка си, а нямаше представа какво, освен, разбира се, ако не я беше подразнила със самото си съществуване.
— Сега пък какво съм направила? — отчаяно вдигна ръце тя, след като леля Зелиха и Армануш излязоха.
— Нищо, скъпа, тя те обича много — промърмори леля Бану. — Стой с мен и с джиновете. Щом приключим с украсата на ашурето, отиваме на пазар.
Но на Ася не ѝ се ходеше на пазар. Тя грабна с въздишка шепа зрънца от нар, с които да поръси оставените отстрани неукрасени купички. Разпредели ги равномерно, сякаш оставяше след себе си следа, по която да се прибере дете от приказките. Хрумна ѝ, че в друг живот зрънцата нар може би са били мънички безценни рубини.
— Лельо — извърна се тя към най-възрастната си леля. — Какво стана със златната ти брошка? Онази с формата на нар, нали се сещаш? Къде е?
Леля Бану пребледня, от лявото ѝ рамо Господин Горчивия бе прошушнал тихо на ухото ѝ: Кога си спомняме нещата, които си спомняме? Защо задаваме въпросите, които задаваме?
* * *
Ноевият потоп, колкото и ужасяващ да е бил, започнал нежно, нечуто, с няколко капчици дъжд. Единични капки, предвещаващи бедствие — знак, който никой не е забелязал. По небето се струпали тъмни, мрачни облаци, сиви и тежки, сякаш заредени с лети куршуми, напълнени с уроки. Всяка дупка във всеки облак била немигащо небесно око, проляло сълза за всеки грях, извършен някога на земята.
Но денят, в който леля Зелиха беше изнасилена, не бе дъждовен ден. Всъщност по ясното синьо небе нямаше и едно-единствено облаче. Дълги години тя щеше да помни небето в онзи прокобен ден не защото е извърнала очи нагоре, за да се моли на Аллах или да търси помощ от Него, а защото по време на борбата имаше миг, когато главата ѝ бе увиснала от леглото, вече не можеше да помръдне под тежестта му, не можеше повече да му се съпротивлява и погледна неволно небето колкото да види как из него бавно се носи рекламен балон. Беше оранжево-черен и отгоре с огромни букви пишеше KODAK.
Зелиха потрепери — представи си грамаден фотоапарат, който снима всичко, случващо се в този миг тук долу, на земята. Фотоапарат „Полароид“, който щраква снимка на изнасилване в стая в конак в Истанбул.