Армануш знаеше — може би по-скоро инстинктивно, отколкото рационално, че родът Чакмакчян не одобрява страстта ѝ към книгите не просто защото иска да ѝ напомни, че момичетата на нейна възраст се занимават с друго, а по-различна, по-дълбока и по-страшна причина. Армануш беше не само жена, но и арменка, и затова от нея се очакваше да се въздържа два пъти повече от своето библиофилство. Тя имаше чувството, че зад постоянните натяквания на леля ѝ Варсениг, че чете много, се крие по-същността, дори първична грижа: страхът за оцеляването. Леля ѝ просто не искаше Армануш да блести толкова ярко и да се откроява сред стадото. Управниците в късната Османска империя изтребили най-напред писателите, поетите, художниците, интелектуалците в арменския милет. Отървали са се от „мозъка" и чак тогава се заели да изселват останалите — обикновените хора. Подобно на много други арменски семейства в диаспората, които бяха в безопасност, но въпреки това постоянно бяха нащрек, и Чакмакчян се радваха, но и се стряскаха, ако някое от децата им се увличаше да чете, да мисли и да се отклонява прекалено много от средното ниво.
Ако книгите бяха потенциално вредни, още по-опасни бяха романите. Пътят на художествената литература лесно можеше да те отклони към вселена от измислици, където всичко бе мъгляво, донкихотовско и подвластно на изненадите като безлунна нощ в пустинята Още преди да си се усетил, можеш да се увлечеш така, че да загубиш връзка с действителността — тази неоспорима и сурова истина, от която никое малцинство не бива да се отклонява много, за да не остане без защита, когато вятърът смени посоката си и настъпят тежки времена. Още по-лошо е да проявиш наивността да мислиш, че няма да настъпят тежки времена — те идват задължително. Ако си принуден да си реалист в живота, въображението е опасно увличаща магия, а думите могат да са отрова за тези, орисани на вечно мълчание. Когато си дете на оцелели по чудо и ти се иска да четеш и мислиш, не е зле да го правиш тихомълком, предпазливо, и да не допускаш да се превърнеш в ненаситен читател. Ако не си в състояние да се сдържиш и пак имаш високи стремежи, не е зле поне да се ограничаваш с простички желания, да си с по-скромни страсти и амбиции, сякаш са ти отнели силите и сега са ти останали само колкото да се издигнеш до посредственото. С такава съдба и семейство Армануш трябваше да се научи да прикрива талантите си и да се постарае да не бие на очи.
Откъм кухнята се разнесе остра миризма на подправки, която я загъделичка по ноздрите и я изтръгна от унеса.
— И така — възкликна Армануш, като се извърна към най-бъбривата от трите си лели, — ще останете ли за вечеря?
— Само за малко, скъпа — прошепна леля Варсениг. — Скоро трябва да тръгвам за летището, близначките си идват днес. Отбих се колкото да ви оставя домашно манти и… — Леля Варсениг грейна от гордост. — Познай какво? Получихме от Ереван бастирма.
— Божичко, няма да ям манти, още по-малко бастирма — свъси се Армануш. — Днес вечерта не мога да воня на чесън.
— Няма страшно. Ако си измиеш зъбите и лапнеш ментова дъвка, изобщо няма да миришеш — каза леля Зарухи, която влезе при тях с чиния мусака, украсена с магданоз и резени лимон.
Остави чинията на масата и разпери широко ръце да прегърне племенницата си. Армануш също я прегърна и се запита какво ли търси и тя тук… Но май вече се досещаше. Какво добре обмислено „съвпадение" всички от семейство Чакмакчян да се появят в дома на Шушан точно когато Армануш отиваше на среща. Всички бяха дошли уж по друга причина, но с еднаква цел — да видят с очите си, да проверят и да го преценят този Мат Хасингьр, късметлията, който довечера имаше среща с тяхното съкровище.
Армануш погледна роднините си, вече на ръба на отчаянието. Какво можеше да направи? Как да е независима, при положение че те са толкова стряскащо близо? Как да ги убеди, че е излишно да се притесняват за нея — и без това си имат предостатъчно тревоги в живота? Как да се отскубне и да се освободи от генетичното наследство, особено когато част от нея толкова се гордееше с него? Как да се справи с добротата на любимите си хора? Можеше ли да се воюва срещу добротата?
— Няма да помогне! — въздъхна Армануш. — Нищо на този свят: никакви пасти за зъби, дъвки, нито дори ужасната ментова вода за уста, не може да заличи миризмата на бастирма. Трябва да мине цяла седмица, докато тя изчезне. Ако ядеш бастирма, после дни наред всичко, и кожата, и потта, и дъхът ти вонят на нея. Дори урината!
— Какво общо има урината с една среща? — пошушна изумена леля Варсениг на леля Сурпун веднага щом Армануш им обърна гръб.