XII
Зрънца нар
Ованес Стамбулян прокара длан по ръчно резбованото орехово писалище, пред което седеше от ранния следобед, и усети как гладката лъскава повърхност се плъзга под пръстите му. Евреинът, търговец на антики, който му го бе продал, беше обяснил, че такива писалища се срещат доста рядко, понеже са трудни за направа. Издялани от орех, расъл по островите в Егейско море, после украсени с чекмедженца и тайни отделения, така че да наподобяват красива бродерия. Колкото и крехка да беше украсата, бюрото беше достатъчно здраво да издържи няколко човешки живота.
— Ще надживее и теб, и дори децата ти! — беше прихнал търговецът, сякаш е много смешно стоката да надживее купувачите. — Не е ли невероятно, че парче дърво живее по-дълго от нас?
Макар да знаеше, че с тези думи търговецът иска да покаже качеството на стоката, Ованес Стамбулян бе усетил как го жегва тъга.
Въпреки това беше взел писалището. Заедно с него бе купил от същия магазин и брошка — красива брошка, с форма на нар, деликатно покрита с тънички златни нишки, леко пукната по средата, със зрънца от червени рубини, които грееха отвътре. Обясниха му, че е изработена от майстор арменец в Сивас. Ованес Стамбулян я купи подарък като за жена си. Смяташе да ѝ я поднесе довечера, след вечеря, или може би — по-добре — преди това, веднага щом приключеше с главата.
От всички глави, които беше написал, тази бе най-мъчна. Ако знаеше, че ще му бъде толкова трудно, вероятно щеше да се откаже от цялото начинание. Но беше затънал до гуша в книгата и единственият начин да се измъкне, бе да я довърши. Ованес Стамбулян, именит поет и журналист, пишеше тайно книга, която нямаше нищо общо с основните му занимания. Нищо чудно накрая да го отхвърлят, да му се присмеят и да го охулят. Във време, когато цялата Османска империя беше обзета от грандиозни начинания, революционни движения и националистично разцепление; във време, когато арменската общност постоянно раждаше новаторски идеологии и пламенни спорове Ованес Стамбулян се беше усамотил в къщата си и пишеше детска книжка.
Никой дотогава не бе писал детска книжка на арменски, беше почти немислимо. Защо нямаше и едно-едничко произведение в това литературно минало? Дали защото арменското малцинство се бе превърнало в общност, неспособна да възприема децата си като деца? Дали детството не беше безполезен лукс, отказан на малцинство, което трябваше да порасне възможно най-бързо? Или причината бе, че литераторите в Истанбул бяха откъснати от устните традиции, вярно предавани от арменските баби на техните внуци?
Книгата беше озаглавена „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството" Беше за гълъб, който, докато летял заедно със семейството и приятелите си над Земята на блаженството, се изгубил високо в синьото небе. Спирал в не едно и две села и градове — малки и големи, търсел своите близки и където и да отидел, чувал нова приказка.
По този начин Ованес Стамбулян обединяваше в книгата стари арменски приказки, повечето предавани от поколение на поколение, някои отдавна забравени. В цялата книга оставаше верен на духа на приказките и почти не променяше думите. Сега обаче смяташе да завърши сборника със своя приказка. След като приключеше, книгата щеше да бъде издадена в Истанбул и после разпространена в големи градове като Адана, Харпут, Ван, Трабзон и Сивас, където живееха голям брой арменци. Мюсюлманите бяха започнали да използват печатарската машина преди около два века, но много преди това арменското малцинство вече печаташе свои книги и текстове.
Ованес Стамбулян искаше родителите да четат тези приказки на децата си всяка вечер, преди да си легнат да спят. По ирония на съдбата през последната година и половина книгата му бе отнела много време и самият той не бе общувал често с децата си. Всеки следобед влизаше в тази стая, сядаше на писалището и пишеше до премала. Всяка вечер, щом излезеше от стаята, децата му вече бяха по леглата и спяха. Поривът да пише сякаш бе омагьосал всичко и всички в живота му. Но за щастие скоро щеше да приключи. Тази вечер пишеше последната глава, най-трудната. След като я завършеше, щеше да слезе долу, да завърже целия текст с панделка, да скрие във възела златната брошка и да поднесе на жена си пакета. „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството" бе посветена на нея.
— Прочети я, моля те — щеше да ѝ каже. — Изгори я, ако не е достатъчно добра. Цялата. Обещавам, няма дори да питам защо. Но ако смяташ, че е добра, достатъчно добра, за да бъде издадена и разпространена, те моля да я отнесеш на Гарабед Ефенди в издателство "Зора".