Аз обаче нямах желание да чакам, макар че бях уморена и натъртена от бясното яздене след дългата пауза. Нещо се беше случило, когато най-сетне излязох от пролома и оставих Сиера Мадрона зад гърба си. Времето бързо се промени, пороят спря, всички облаци останаха над планините, а пред мен се простираха само меки хълмове, окъпани в светлина. Не че тази гледка ми донесе утеха, все още бях твърде гневна на себе си и на целия свят. Но поне изпитах предчувствие за утеха. Усещане, че може би някой ден отново мога да изживея нещо красиво. И аз се хванах за тази надежда за доброта и красота и реших да яздя, докато не стигна Кордоба същия ден, Кордоба, за която казваха, че е най-старият град в Испания. Така че след като се снабдих с провизии във Фуенкалиенте, пришпорих коня си и се отправих в галоп към сърцето на Андалусия.
Мислех за Хуан, който убиваше и побеждаваше някъде далеч напред в Ла Галера. Мислех за Мари Беатрис, която за пръв път щеше да спи без мен. Всъщност тази мисъл не беше толкова страшна, колкото очаквах. Дъщеричката ми беше в добри ръце, а Габриел знаеше къде в Кордоба трябва да се срещнем. В града предстоеше кòртес и настаняването на всички участници беше планирано предварително, трябваше само да намеря Алкасар де лос Рейес Кристианос някъде покрай река Гуадалкивир. Освен това Мари Беатрис щеше да е без мен само ден-два. Колкото майка й да остане насаме със себе си и да си върне силата.
32
Слънцето грееше над Кордоба в онзи ден в края на февруари, когато съветниците на крал Филип II трябваше да се срещнат за кòртеса в мавърската джамия Мескита, сега превърната в катедрала.
Правителството и дворът бяха настанени в Паласио де Виана и в Алкасар де лос Рейес Кристианос и в седмицата преди големия съвет всички бяха заети с неформални срещи, на които се обсъждаха важни теми и се сключваха важни съюзи.
Фуркево ми обясни, че всъщност всичко това в общи линии е напълно излишно. От времето на кралската двойка Изабела и Фердинанд насам кòртесът вече нямал такова значение, желанията на краля реално били заповеди, които никой в този кòртес не би се осмелил да оспорва. Беше въпрос на формалност те да бъдат одобрени от съветниците. И все пак, възможно било да има спорове по въпросите за данъците и подкрепата към държавната хазна, още повече, че най-важната тема на този кòртес била икономическата помощ на градовете във войната срещу арабите.
Имаше представители на градовете духовенството и аристокрацията, а всеки град изпращаше по двама делегати и всички те се бореха да не им бъдат наложени допълнителни данъци.
— Ние ще седим в галерията на слушателите и няма да имаме думата — продължи Фуркево, докато крачехме натам покрай реката. — Този съвет засяга само испанците и въпреки че сигурно ще бъдат споменати теми, които засягат например Франция, ние ще си мълчим.
Кòртесът трябваше да се проведе в основната зала на катедралата Мескита и двамата с Фуркево влязохме заедно с потока участници през една от портите на крепостната стена около сградата.
О, арабски мечти! Първо минахме през горичка с прасковени дръвчета, палми и фонтани, а след това в перистил[9], какъвто не бях виждала никога през живота си. Колони и арки от мрамор и гранит, украсени с яспис и оникс, се редяха сякаш без край и всеки, пристъпил сред тях, неизбежно затаяваше дъх от възхита пред чудесата, построени от мюсюлманите навремето, преди векове, когато Кордоба е била халифат.
— Да вървим към църквата — каза Форкево. — Когато християните завладели тази част от Испания, започнали да строят параклиси и в един момент бащата на Филип II, император Карл, наредил да бъдат съборени сто и петдесет от колоните тук в средата, за да бъде изградена катедрала. За което впоследствие съжалил. Резултатът никак не му харесал и той казал „Унищожихме нещо, което не може да се види никъде другаде по света, за да вдигнем нещо, което го има във всяко село.“
Въпреки разкошния вид на катедралата трябваше да се съглася с императора. Църквата с купола беше цирей насред джамията.
Влязохме в главната зала. В единия й край беше поставен трон за краля, а пред него — един по-нисък стол за Диего де Еспиноса, който щеше да води кòртеса. Ние се настанихме в галерията за слушатели вляво. Вдясно от нас седяха всички секретари и чиновници, а в средата — делегатите с право на глас, подредени според положението си. Сред слушателите имаше една-единствена жена освен мен, всички останали в залата бяха мъже и аз са запитах кога ще се появи принцеса Еболи.
Кристобал седеше отсреща сред секретарите. Погледите ни се срещнаха. Не намерих нищо необичайно във вида му, но се сетих за смеха му, когато Франсиско изпи отровата, и стиснах юмруци. Сблъсъкът ни беше на живот и смърт. Единият от двама ни трябваше да умре, в това бях убедена. И се заклех да не съм аз.