Седма глава
Сам
Седях в закусвалнята „При Кели“ от около петнайсет минути и наблюдавах как сервитьорката снове бързо между клиентите в сепаретата, подобно на пчела, която прелита от цвят на цвят.
Грейс почука от външната страна на стъклото — тъмен силует на фона на ясносиньото небе; едва успях да различа светлия полумесец на усмивката й, последвана от бърза въздушна целувка, преди двете с Изабел да се насочат към входа.
Малко по-късно Грейс приседна до мен, досегът на джинсите й с вечно мръсните червени седалки бе озвучен от мазно проскърцване. Бузите и носът й бяха зачервени от студа навън. Тя се протегна към мен, за да докосне лицето ми, преди да ме целуне, и аз бързо се отдръпнах.
— Какво има? Да не би да смърдя на нещо? — попита, но в гласа й не долових раздразнение. Остави ключа от колата и мобилния си телефон на масата и се пресегна през мен, за да вземе менюто.
Все така отдалечен максимално от нея, посочих към ръкавиците й.
— Всъщност наистина смърдиш. Ръкавиците ти миришат на вълк. При това — по лош начин.
— Благодаря за подкрепата, човековълк — усмихна се Изабел. Когато Грейс й подаде менюто, тя поклати глава в знак на отрицание и добави. — Цялата кола вони на мокро куче.
Не бях сигурен дали подобно сравнение беше правилно. Да, бях подушил обичайната мускусна миризма на вълк, идваща от ръкавиците на Грейс, но в нея имаше и още нещо… някакъв неприятен нюанс, който подразни все още крайно изостреното ми обоняние.
Грейс измърмори:
— Хубаво де. Ще ги оставя в колата. Не е нужно да се дърпаш от мен, все едно съм прокажена. Ако сервитьорката се появи, ми поръчай кафе и нещо с бекон, става ли?
Когато стана от масата, двамата с Изабел потънахме в неловко мълчание, нарушавано единствено от звучащата в заведението песен на Мотаун и тракането на чинии от кухнята. Аз изучавах назъбената сянка, която солницата хвърляше върху чашката с пакетчетата захар, докато Изабел бе забила поглед в ръкава на пуловера си. Най-накрая каза:
— Направил си още едно птицеподобно нещо.
Вдигнах жерава, който бях сгънал от салфетката си, докато ги чаках. Беше нескопосано направен, понеже салфетката не беше точен квадрат.
— Аха.
— И защо?
Потрих носа си, опитвайки да се отърва от миризмата на вълк.
— Не знам. Има една японска легенда, че ако си направиш хиляда хартиени жерава, едно твое желание ще се сбъдне.
Вечно повдигнатата дясна вежда на Изабел накара усмивката й да изглежда жестока.
— А имаш ли си желание?
— Не — отговорих, докато Грейс сядаше обратно до мен. — Всичките ми желания вече се сбъднаха.
— И какво си пожела? — намеси се тя в разговора.
— Да те целуна.
Тя се приведе към мен, оголвайки шията си, и аз я целунах точно под ухото, преструвайки се, че вече не усещам острата миризма на вълк по кожата й. Изабел присви очи, въпреки че устните й продължиха да се усмихват, и разбрах, че тя някак бе успяла да долови нежеланието ми да се докосвам до Грейс в този момент.
Отклоних поглед към сервитьорката, която беше дошла, за да вземе поръчката. Грейс си поръча кафе и хамбургер с бекон, марули и домат. Аз си взех супата на деня и чаша чай. Изабел поиска само кафе, и измъкна пликче със зърнена закуска от малката си кожена чантичка, щом сервитьорката се отдалечи.
— Някаква хранителна алергия? — попитах.
— Да. Към гадна храна — изсумтя Изабел. — Алергична съм и към разни неща, от които капе мазнина. Там, където живеехме някога, имаше истински кафенета. В това градче, когато поискам панини8, всички ми казват „наздраве“.
Грейс се разсмя, взе хартиения ми жерав и раздвижи главичката му, карайки го да размаха крилца.
— Някой ден ще си организираме специално панини пътешествие до Дълът, Изабел. Дотогава и беконът ще ти се отрази добре.
Изабел направи кисела физиономия:
— Ако под добре разбираш, че от него ще надебелея и ще се обрина могъщо, със сигурност си права. Така или иначе, Сам, май е крайно време да поговорим за трупа. Какво мислиш по въпроса? Грейс каза, че си споменавал нещо за вълците, които са живели повече от петнайсет години след последната си трансформация.
— Прелестно, Изабел — измърмори Грейс, хвърляйки ми бърз поглед, за да види как съм реагирал на думата „труп“. Но тя вече ми беше казала по телефона, че вълкът не е бил Бек, Пол или Улрик, така че реакция всъщност нямаше.