Изабел сви рамене с изражение, което показваше, че не вижда повод да се извинява, след което отвори капачето на телефона си и го плъзна по масата към мен.
— Визуална улика номер едно.
Завъртях странично апарата сред трохите по масата. Стомахът ми се сви на топка, когато видях вълка на дисплея. Очевидно беше мъртъв, но тъгата, която изпитах, беше някак незначителна. Никога не го бях познавал като човек.
— Мисля, че си права — произнесох бавно след малко. — Виждал съм го единствено като вълк, което означава, че наистина трябва да е умрял от старост.
— Не мисля, че става дума за естествена смърт — каза Грейс. — Освен това по муцуната му нямаше бели косми.
Вдигнах рамене.
— Знам само това, което Бек ми каза някога. Че ние имаме… имахме… — не знаех какво време да използвам сега, когато вече не бях един от тях — … десет или петнайсет години, след като сме спрели да се трансформираме. Нормалното времетраене на вълчия живот.
— Имаше кръв по носа му — настоя Грейс почти гневно, сякаш фактът, че я бях принудил да произнесе тези думи, я бе раздразнил.
Завъртях телефона пред себе си, опитвайки се да видя размазаното изображение от различни ъгли. Не забелязвах нищо, намекващо за насилствена смърт.
— Не беше много — допълни Грейс. — Някой от другите вълци, които са умирали, имал ли е кръв по муцуната си?
Опитах се да си спомня различните членове на глутницата, които бяха починали, докато живеех в къщата на Бек. В мислите ми изплуваха отделни образи — Бек и Пол, носещи лопати и мушами, Улрик, който пее Защото той е чудесен другар9…
— Не мога да си спомня ясно нито един от тях. Може би някой го е ударил по главата — предположих. Упорито се стараех да не мисля за човека, скрит под вълчата кожа.
Грейс не каза нищо, защото в този момент сервитьорката донесе храната и напитките ни. За известно време настана тишина, докато слагах захар в чая си, а Изабел правеше същото със своето кафе. Грейс замислено изучаваше хамбургера си.
Изабел първа наруши мълчанието:
— Като за подобна гадна закусвалня, предлагат наистина отлично кафе.
Част от мен оцени факта, че тя дори не си направи труда да провери дали сервитьорката се е отдалечила достатъчно, за да не чуе думите й — беше забавно да наблюдаваш подобен откровен непукизъм. Въпреки това другата, по-голяма част от мен оцени факта, че момичето, до което седях, беше именно Грейс. Която прочее прониза Изабел с поглед, в който ясно се четеше посланието: понякога се чудя защо изобщо излизам с теб.
— Внимание — казах, кимвайки към входа на заведението. — Приближаваща опасност.
Бях забелязал Джон Маркс, по-големия брат на Оливия.
Нямах никакво желание да разговарям с него и първоначално изглеждаше, че няма и да ми се наложи, защото Джон не ни беше забелязал. Насочи се директно към бара и си придърпа стол, изгърбвайки високото си тяло, за да се облегне на лакти. Сервитьорката му занесе кафе, преди да е поръчал каквото и да било.
— Джон е секси — отбеляза Изабел с тон, който предполагаше, че това е по-скоро недостатък.
— Изабел — просъска Грейс, — мисля, че ще е добра идея да превключиш непукизмометъра си на графа „умерено“.
Изабел присви устни.
— Какво толкова съм казала? Оливия не е мъртва.
— Ще отида и ще го поканя да седне при нас — отсече Грейс.
— О, не. Моля те, недей да го правиш — казах бързо. — Ще ми се наложи да лъжа, а знаеш, че не съм добър в това.
— Да, обаче аз съм — каза Грейс. — Освен това ми се вижда нещастен. Ей сега се връщам.
И така тя се върна след минутка, следвана от Джон, и отново се настани до мен. Джон остана изправен до масата, видимо притеснен, докато Изабел съвсем умишлено се забави с няколко секунди повече от необходимото, преди да се отмести, за да му направи място.
— Е, как си? — попита Грейс съчувствено, облягайки лактите си на масата. Може и да си въобразявах, но нещо в тона й ми подсказа, че знае отговора на въпроса, който задава, и сякаш излъчваше самодоволство от този факт.
Джон погледна към Изабел, която не особено тактично се бе отдръпнала максимално далеч от него и се беше облегнала на перваза на прозореца, след което се приведе към двама ни с Грейс:
— Получих имейл от Оливия.
— Имейл — повтори Грейс като ехо. Гласът й съдържаше перфектното съчетание от равни дози надежда, недоверие и деликатност. Точно каквото можеше да се очаква от скърбящо момиче, което се надява, че най-добрата й приятелка е жива. Само дето Грейс знаеше, че Оливия е жива.
9