Всичко, на което бях способен, бе да кимна безмълвно.
— Мислите ли, че самата тя би могла да е отишла в гората, наместо да избяга в друг град?
Паниката ме сграбчи в ледените си обятия, когато си представих как полицията и семейството на Оливия претърсва горите акър4 след акър, дърво по дърво за следи от човешко присъствие. И неминуемо открива колибата на глутницата. Положих усилия, за да може гласът ми да прозвучи спокойно.
— Оливия никога не е оставяла у мен впечатлението на човек, който си пада особено по живота сред природата. Така че силно се съмнявам да се е случило нещо подобно.
Кьониг кимна, сякаш на самия себе си.
— Е, благодаря ви отново.
— Няма проблем — казах. — Успех.
Звънчето на вратата иззвъня, когато я затвори след себе си. Веднага щом видях как патрулната му кола завива зад ъгъла, облегнах лакти на щанда и покрих лицето си с длани. Божичко.
— Чудесно отиграно, генийче — ухили ми се Изабел, надигайки се иззад рафта с научна литература. — Изобщо не звучеше психиран.
Не й отговорих нищо. Всички неща, за които ченгето можеше да ме попита, пробягваха из мислите ми, карайки ме да се чувствам по-нервен, отколкото когато беше тук. Можеше да ме попита къде е Бек. Или дали съм чувал за трите изчезнали хлапета от Канада. Или пък дали знам нещо относно смъртта на брата на Изабел Кълпепър.
— Какъв ти е проблемът? — попита Изабел, приближавайки се към мен. Плъзна купчинка книги по щанда и сложи кредитната си карта върху тях. — Справи се перфектно. Пък и това беше просто рутинна процедура. Той не подозира нищо. Мили Боже, ръцете ти треперят!
— От мен би излязъл направо кошмарен престъпник — отвърнах… но това не беше причината, заради която ръцете ми трепереха. Ако Грейс беше тук, бих могъл да й кажа истината: че не бях говорил с ченге, откакто родителите ми бяха изпратени в затвора, задето прерязаха вените на китките ми. Самият вид на полицай Кьониг беше извлякъл на повърхността стотици спомени, неща, за които не се бях сещал от години.
Долових насмешка в гласа на Изабел.
— Което само по себе си е чудесно, защото не си замесен в никакво престъпно деяние. Спри да се паникьосваш и изпълни задълженията си на книжарче. Искам си касовата бележка.
Маркирах книгите й, след което ги прибрах в хартиен плик, без да спирам да хвърлям нервни погледи към улицата. В главата ми цареше пълна каша от мисли за полицейски униформи, вълци в гората и гласове, които не бях чувал от десетилетие.
Докато й подавах плика, белезите на китките ми пулсираха в ритъма на погребани спомени.
Изабел ме погледна за момент, сякаш се канеше да каже нещо, след което просто тръсна глава и отново се ухили:
— Някои хора просто не стават за измамници. Чао, Сам.
Втора глава
Коул
Съзнанието ми беше окупирано от една — единствена мисъл: остани жив.
Да бъдеш воден от една — единствена мисъл ден след ден, беше истинско блаженство.
Ние, вълците, бягахме сред редките борови дръвчета, лапите ни докосваха съвсем леко влажната земя, носеща спомените за снега. Бяхме близо един до друг, телата ни се докосваха, челюстите ни изщракваха в игриви закачки, промушвахме се един под друг и се прескачахме, подобно на риби в реката; беше невъзможно да кажеш къде започва един вълк и свършва другият.
Маркираните с урина дървета и разровеният мъх ни насочваха безпогрешно през горите; можех да подуша миризмата на разложение, която идва от езерото, далеч, преди да чуя плискането на водата. Един от вълците ни изпрати бърз образ: патици, плъзгащи се по студената синя повърхност на езерото. Последва нов образ от друг вълк: сърна и малкото й се приближават неспокойно, за да пият.
За мен нямаше нищо отвъд този момент, тези споделени видения и тази силна, безмълвна връзка, която имахме.
А после, за първи път от месеци насам, внезапно си спомних, че някога имах пръсти.
Препънах се, изоставайки от глутницата, раменете ми трепереха, нещо вътре в мен се извиваше. Вълците се спряха, някои пристъпиха назад към мен, подканвайки ме да ги последвам, но това вече бе невъзможно. Гърчех се на земята, калните пролетни листа полепваха по кожата ми, топлината на деня изпълваше ноздрите ми.
Пръстите ми се забиха в черната земя. Калта влизаше под ноктите ми, внезапно станали прекалено къси, за да мога да се защитавам с тях, смъдеше на очите ми, които бяха започнали да се изпълват с ярки цветове.