— Тревожех се за теб — каза Сам.
Аз също се тревожех за себе си, помислих си, но вместо това произнесох:
— Добре съм. Наистина бих искала да бъда извън града с теб. Ще ми се вече да е неделя.
Беше странно Грейс да звучи по този начин. Беше странно да се намирам тук, седнал в колата си с най-добрата й приятелка, когато Грейс имаше нужда от мен. Беше странно да й отказвам нещо. Не можех да й кажа „не“. Бях физически неспособен да го сторя. Чувах емоциите в гласа й… беше толкова различна от човека, когото познавах… и чувствах как някакво опасно и прекрасно бъдеще нашепва тайните си в ухото ми.
— И аз бих искал вече да е неделя — промълвих.
— Не желая да бъда сама тази нощ — каза тихичко Грейс.
Сърцето ми се сви. Затворих очи за момент, после ги отворих отново. Мислех си дали не бих могъл да се промъкна у тях. Мислех си да й кажа да избяга от там. Мислех си за това как ще лежа в леглото си под висящите от тавана хартиени жеравчета и ще усещам топлото й тяло до своето. Спокоен и умиротворен, без нужда да се крия на сутринта. Желаех го толкова силно, че чак болеше.
— Ти също ми липсваш — казах.
— Зарядното ти е при мен — прошепна тя. — Обади ми се от телефона на Бек довечера, става ли?
— Ще го направя.
След като затвори, върнах телефона на Рейчъл. Не бях сигурен какво точно се случваше с мен. Бяха изминали едва четирийсет и осем часа.
— Сам — обади се Рейчъл, — имаш ли идея, че в момента демонстрираш най-тъжната сред най-тъжните физиономии на всички времена?
Деветнайсета глава
Сам
След като се разделихме с Рейчъл, подкарах към къщата на Бек. Беше изгряло слънце, денят не бе станал по-топъл, но обещаваше бъдеща топлина — проблясък от приближаващото лято. Не можех да си спомня подобно време. Бяха изминали години откакто тази полупролет не ме бе оковавала във вълчата ми форма. Трудно беше да убедя себе си, че няма нужда да се вкопчвам отчаяно в топлия уют на колата.
Нямаше от какво да се страхувам. Повярвай, че си излекуван.
Затворих вратата на фолксвагена след себе си, но не влязох в къщата. Ако Коул все още бе там, не бях готов за среща с него. Наместо това я заобиколих, прекосих покрития с мъртвата миналогодишна трева двор и навлязох сред дърветата. Бях решил да проверя колибата, за да видя дали там има вълци. Тя бе скрита в гората, на около стотина ярда от къщата на Бек, и беше убежище за тях, докато се трансформираха непрекъснато заради променливите температури. Вътре имаше дрехи, консервирана храна и фенерчета. Имаше дори портативен телевизор и видео, както и печка, включена към акумулатор от лодка. Всичко, от което един нестабилен млад вълк се нуждае, за да се чувства комфортно, докато чака човешката му форма да се задържи.
Понякога обаче те се трансформираха във вълци, докато все още бяха в колибата, прекалено бързо, за да си отворят вратата. Така един див звяр, роб на инстинктите си, се оказваше затворен сред четири стени, които миришеха на хора, трансформации и несигурност.
Една пролет, когато бях на девет и все още нестабилен във вълчата си кожа, изненадващо топлият ден ме бе превърнал обратно в човек и аз стоях насред гората гол и притеснен. Когато се убедих, че наоколо няма никого, се насочих към колибата точно както ми беше казал Бек. Стомахът все още ме болеше, както често се случваше между трансформациите по онова време. Болката беше толкова силна, че се превих на две чак докато коленете опряха в изскочилите ми ребра, и прехапах пръст в очакване спазъмът да отмине. Едва тогава успях да се изправя и да отворя вратата на колибата.
Подскочих стреснато, когато чух глас отвътре. След минута, когато пулсът ми се поуспокои, установих, че гласът пееше. Някой беше оставил касетофона включен и в момента Елвис ме питаше дали съм самотен тази вечер, докато ровех в сандъка с надпис „Сам“. Измъкнах джинсите си, но не си направих труда да търся риза, преди бързо да се насоча към сандъка с храната. Разтворих пакет чипс, докато стомахът ми куркаше отчаяно, но някак убедено, че скоро ще бъде запълнен. Седнах върху кашона, опрял кльощави колене в брадичката си, и се заслушах в гласа на Елвис. Помислих си, че текстовете за песни са просто един различен вид поезия. Предишната зима Улрик ме беше накарал да уча наизуст известни поеми. Все още можех да си спомня първата част от Да спреш край гората в снежната привечер14.
Опитвах да си спомня втората половина, докато се тъпчех с чипс и се надявах болките в стомаха ми да спрат.
14
Стихотворение от американския поет Робърт Фрост (1874–1963 г.), носител на четири награди „Пулицър“. — Б. пр.