Обмислих думите му.
— Значи смяташ, че Бек е разсъждавал като учения във вица с жабата?
Коул сви рамене.
— Не знам. Точно за това си мислех, когато дойде. Опитвах се да видя дали бих могъл да задействам трансформацията чрез нещо различно от студ.
— Чрез прилив на адреналин? И правене на глупости.
— Именно. Поне така смятам, но може и да греша. Мисля, че всъщност студът не предизвиква трансформацията. Предизвиква я начинът, по който мозъкът реагира на студа. Което са две коренно различни неща. Едното е реалната температура. Другото е собственият ти мозък, който ти казва дали е топло или студено. — Коул плъзна ръка към салфетката, но се спря. — Мисля по-добре с лист хартия пред себе си — обясни.
— Нямам хартия, но… — бръкнах в чантата си и му подадох химикалка.
Изражението му се бе променило напълно в сравнение с първия път, когато го бях видяла. Той се приведе над салфетката и нарисува малка схема.
— Виждаш ли… студът сваля температурата ти и казва на хипоталамуса да запази тялото ти топло. Това е причината да трепериш. Хипоталамусът прави още много забавни неща, като например да ти казва дали да си ранобуден или не и колко дебел би трябвало да бъдеш, да кара тялото ти да произвежда адреналин, а освен това…
— Не, не прави това — заявих. — Измисляш си тези неща.
— Изобщо не си измислям — заяви Коул убедено. — Разговаряхме точно за такива неща по време на вечеря, докато растях. — Той добави нова кутийка към схемата. — Нека да приемем, че тук има още една функция, различна от нещата, които студът кара хипоталамуса ти да прави. — Той написа в кутийката превръщане във вълк, салфетката се прокъса леко, докато го правеше.
Обърнах я към себе си, за да прочета изписаното с неравния му, нервен почерк:
— И как точно се вписва менингитът във всичко това?
Коул тръсна глава.
— Не знам. Но може да обясни защо в момента съм човек.
Без да обръща салфетката, той написа с големи печатни букви върху кутийката на хипоталамуса: МЕТАДОН16.
Погледнах го.
Коул не отклони поглед. Очите му бяха много, много зелени, отразили следобедната светлина.
— Нали знаеш как всички казват, че наркотиците ти проникват в мозъка. Е, мисля, че са прави.
Той продължи да ме гледа и виждах, че очевидно очаква моята реплика относно миналото му на наркоман.
Аз обаче отворих съвсем различна тема:
— Разкажи ми за баща си.
Не зная защо й разказах за баща ми. Тя трудно можеше да мине за най-милия и състрадателен слушател на света. Всъщност може би точно затова й разказах.
Не споделих с нея началото на историята, което звучеше така: Някога, преди да се превърне в един от вълците в Тахо, преди клуб „Джозефин“ преди НАРКОТИКА, живяло едно момче на име Коул Сейнт Клеър и то можело да постигне всичко. А тежестта на това прозрение била толкова непосилна, че го смазала, преди изобщо да е имал шанса да направи каквото и да е.
Вместо това казах:
— Имало едно време едно момче, което било син на луд учен. При това не какъв да е луд учен, а истинска легенда в съответните среди. Той бил вундеркинд, по-късно гениален тийнейджър, а след това полубог в научните селения. Занимавал се с генетика. Правел бебетата на хората по-красиви и умни.
Изабел не каза нищо от сорта на „Е, това не е чак толкова лошо“, просто се намръщи.
— Това само по себе си било чудесно — продължих. И всъщност наистина беше чудесно. Спомнях си свои снимки, на които седях върху раменете на баща си, докато океанските вълни се разбиваха край глезените му. Помнех игрите на думи, които играехме, докато пътувахме нанякъде с колата. Помнех шахматните фигури, лежащи на купчини край дъската. — Него често го нямаше, но аз нямах нищо против. Всичко беше чудесно, когато си бе у дома, и двамата с брат ми имахме страхотно детство. Да, всичко беше прекрасно, докато не започнахме да порастваме.
Не можех да си спомня първия път, когато мама го каза, но бях доста сигурен, че именно това бе моментът, когато всичко започна да се разпада.
— Не ме дръж в напрежение — усмихна се саркастично Изабел. — Какво точно направи той?
— Не той. Аз. Правилният въпрос е какво точно направих аз.
Какво точно бях направил? Сигурно е било свързано с интелигентен коментар за нещо, което бях видял във вестника, добрите ми оценки в училище или факта, че се бях справил успешно с някоя загадка, която родителите ми не бяха очаквали, че мога да реша. Един ден мама просто го каза за първи път, с полуусмивка на издълженото си лице, което винаги изглеждаше уморено… може би заради дългите години брак с подобно величие:
16
Синтетичен опиат, подобен на морфина, но без неговия еуфоризиращ ефект. Използва се за заместително лечение при хероинова зависимост. — Б. пр.