— Но как? Какво означава тя?
— Сигурно е свързано със Звездната кула — каза той замислено. — Може би „златната звезда“ е самата кула, въпреки че винаги съм мислил, че е Голямата златна звезда в южното небе. Но така или иначе, ние стигнахме до Звездната кула и е глупаво да мислим, че можем да стигнем някоя истинска звезда. Я да видим следващите думи: „Затвори ми устата. Намери ми главата.“ Как можеш да затвориш някоя уста, преди да си намерил главата?
— Ами трябваше да затворим вратата на Звездната кула и след това се изкачихме до горе — подхвърли тя.
— Ето! Така е! — възкликна той. — Сега трябва да намерим червей, нашарен с червено.
Двамата претърсиха голямата стая навсякъде — под странните извити легла, които отскачаха напред и ставаха като столове, зад всички големи странни предмети, които стояха изправени върху пода. Ниско долу стените бяха покрити с чекмеджета и те ги заизваждаха едно по едно.
Мейра изпусна на пода малък метален диск и той се разтвори на две половини. От него падна нещо като плоска макара, от която се проточи бяла лента.
— Червей! — изкрещя Алън. — Да търсим отбелязания с червено!
Заизваждаха един по един всички дискове и — ето! — лента с диагонални червени ивици. Върху кутията имаше някакви букви и Мейра прочете:
Нито един от тях не можеше да си представи какво ли значеше това. Огледаха се за „черупката от костенурка“ от Песента — и това явно беше странният прозрачен и объл предмет, който стоеше поставен върху пиедестал между две от леглата столове.
Беше много необичайно занимание да се опитваш да нахраниш с шарения червей тази черупка, защото единственият отвор в нея беше отдолу и встрани. Но когато Алън легна на единия стол, а Мейра на другия и двамата го хванаха заедно, успяха да вкарат края на червея в устата на костенурковата черупка. Тя моментално започна да поглъща шарения червей с прищракване, което продължи само миг, защото беше заглушено от силен бумтящ шум някъде долу в основата на Звездната кула.
След това прозорците, които гледаха надолу към парка, избухнаха в ярки пламъци. Светлините на град Фолклин избледняха и изчезнаха. Нещо силно ги притисна към столовете, на които лежаха, и ги хвърли в безсъзнание.
Месеци след това те щяха да си спомнят втория куплет на Песента. Щяха да влязат в една от стаите, отбелязани с кръст, щяха да дадат на буболечките, които всъщност бяха хиподермични игли, да ги ужилят, и щяха да потънат в дълбок сън.
А сега лежаха — голи и в безсъзнание — в залата за управление на набиращата скорост космическа ракета. От лекия полъх на климатичната инсталация коприненото послание до Земята леко потреперваше върху врата на Алън.