— Къде е господарят ти, човеко! — попита свирепо Уилн, а камшикът в четирипръстата му ръка потреперваше.
— Господарят ми живее в Нордуесттаун, ваше височество — пророни човекът. — Принадлежа на търговеца Сенк.
— Къде е това Нордуесттаун?
— Това е район от Фолклин, сър.
— Ти без господаря си ли си тук при Звездната кула?
— Да, сър. Сега съм в почивка.
Уилн отново замахна с камшика си.
— Би трябвало да знаеш, че на хората е забранено да се приближават свободно до Звездната кула — изсъска той. — Прибирай се при господаря си и му кажи да те нашиба.
Човекът избяга. Уилн и Блик обърнаха по посока към къщи. Когато вече отминаха улиците и къщите на града и прахът на пътя облекчи горящите крака на хората, Блик попита:
— Как ти се стори Звездната кула, Алън?
— Защо няма прозорци? — на глас попита Алън това, което най-много го занимаваше.
— Прозорците са на самия връх, малко човече — каза нежно Уилн. — Не можеш да ги видиш, защото са от вътрешната страна.
Алън продължи да се удивлява на това през целия път до замъка. Как е възможно прозорците да са само вътре? Истинските прозорци не гледат ли винаги и от двете страни на стената?
Когато двете слънца залязоха и Алън заедно с другите деца беше сложен да си легне в единия край на ливадата, вълнуващите събития от деня минаха през съзнанието му като поредица цветни картини. Би му се искало да разпита Роб, но мъжете и големите момчета се държаха в поле, добре оградено от жените и децата.
Малко встрани жените пееха на бебетата си, преди да заспят. Гласовете им долитаха до него, носени от лекия бриз с аромат на уханни треви. Това бяха традиционните приспивни песни на хората. Но те пееха и други, една от тях — същата, която Уилн прекъсна при Звездната кула:
Алън слушаше почти заспал. Наричаха я „Песента на Звездната кула“.
„Трябва да е гатанка — помисли си той сънено. — «Устата ми затвори. Главата ми намери…» — не трябва ли да е обратното — най-напред намери главата ми и после затвори устата ми? Защо не беше така? Пък и другите редове. Алън знаеше какво е червей, беше виждал много от тези пълзящи същества, дълги и с най-различни шарени цветове. Но какво ли е костенурка?“
До ушите му долетя припевът на друга песен и на съненото момче му се стори, че пеят на него:
Само че децата не пееха така последния ред. Те винаги завършваха тази песен по-оптимистично: „… и сърцето му беше щастливо.“
Може би беше вече заспал и сънуваше, а може би се събуди още с музиката в ушите си. Лежеше, когато красива зирда прелетя над оградата и освети тревата до него. Отвори човката си и с дрезгав глас проговори:
— Ела с мен на свобода, човече. Ела с мен на свобода.
Явно можеше да казва само това и повтори поканата си поне шест пъти, докато думите закънтяха в ушите на Алън. Но той знаеше, че човек да послуша зова на зирдата значи да си причини само скръб.
— Отивай си, зирдичке — каза Алън и тя наистина отлетя през оградата към тъмнината.
С въздишка Алън отново заспа и засънува Звездната кула.
II
Блик умря след три години. Смъртта на младия хусър натъжи Алън, защото Блик беше мил с него и отношенията им бяха близки като между любимо животно и господар. Тази загуба остана за Алън свързана с друга голяма промяна в живота му. Блик умря в деня след като Уилн хвана Алън долу на потока с русото момиче и го прехвърли в полето на големите мъже.
— Така става, като позволяваше на Блик да си избира любимци сред хората — каза Снък, най-големият син, който беше пораснал и се обучаваше да управлява имението, за да замени един ден баща си. — Трябваше да го сложим да работи, докато Блик беше болен, вместо да му се позволява да се мотае сред жените и децата.
Алън съзнаваше, че тази забележка е справедлива. Играта с малките деца беше вече скучна за него. Той разбираше, че като любимец на Блик е бил доста изолиран и само затова не го бяха преместили в другото поле поне две години по-рано.
Уилн и Снък останаха вън от оградата и подсвиркваха доволно, докато гледаха как мъжете и големите момчета блъскаха Алън до замайване. Ритуалът сигурно щеше да е по-труден за него, ако не беше отлаган толкова дълго. Но той успя добре да се представи, защото беше по-висок от повечето от тях, а и едър за годините си. Издраскан и ожулен, той все пак спечели още от началото уважението на новите си другари, като тръшна на земята няколко момчета с неговия ръст.