— Окей, благодаря — извика му Катлийн през рамо, докато слизаше по стълбите.
Зад гърба си чу гласа на Майк:
— Много смешно наистина. Кой от вас, момчета, ме ощипа? Я да чуя?
Въпросът му беше посрещнат с буен смях.
Когато отваряше вратата към снабдената с климатична инсталация административна сграда на Маунтин Вю, Катлийн все още се усмихваше.
— Катлийн, ти ли си? — извика Една Харисън, когато чу лекото щракване на вратата.
— Да.
Катлийн пресече коридора и се отправи към вътрешния офис на Харисънови.
— Влез, скъпа. Чакаме те.
Тя вече стоеше на прага лице в лице с Ерик Гуджонсън, който се изправи от канапето, изработено в ранен американски стил. Беше с гръб към Харисънови.
— Катлийн Хейли, запознай се с Ерик Гуджонсън — каза Една. — Той е видеооператорът от UBC. Ерик, Катлийн е член на нашата управа. Тя е направо незаменима за лагера.
— О, вече се срещнах с госпожица Хейли. Днес следобед съвсем случайно се сблъскахме един в друг.
Втора глава
За миг й се прииска да го удари по самодоволното лице, но не й достигна смелост. Вместо това — заради приятелите си — каза учтиво:
— Здравейте, господин Гуджонсън.
— Влез и седни, Катлийн — обади се Би Джи. — Господин Гуджонсън иска да знае някои подробности за Маунтин Вю. Казах му, че историята на лагера може да бъде обяснена най-добре от теб — ти си живяла тук. Ще отидем на вечеря по-късно.
Тъй като Една и Би Джи седяха в единствените два фотьойла в стаята, Катлийн нямаше друг избор, освен да седне до Ерик на канапето. Докато сядаше, смутено придърпа надолу късите си панталонки.
— Как мина денят за теб, Една? — запита тя.
Тази семейна двойка й беше много скъпа — всъщност те бяха заместили рано загиналите й родители. И двамата бяха навлезли в шейсетте си години, но бяха здрави и жизнени. Любовта им към сирачетата, които идваха всяко лято в лагера, и грижите им за тях бяха трогателни.
Катлийн винаги мислеше за Харисънови като за нещо общо и — странно наистина — те си приличаха и физически. И двамата бяха ниски и закръглени. Очите на Една имаха топъл кафяв цвят, а тези на Би Джи бяха сиви, но с едно и също излъчване на открито доброжелателство. Походката им също беше еднакво целенасочена — дори жестовете им си приличаха.
Катлийн се съмняваше много дали някога някой от тях е допускал отрицателна мисъл дори и за най-безскрупулния човек. Те откриваха добрата и положителна страна у всеки и във всичко. Сега, докато си мислеше за това, Катлийн осъзна, че удивителната прилика между тях не беше толкова изненадваща предвид четирийсетте години съвместен живот.
— В едно от бунгалата имаше пробита тръба и цял ден се мотах с нея — говореше междувременно Би Джи. — Но смятам, че спестих една надница на водопроводчик. Ще се разбере след ден-два — добави той със смях.
— Благодаря ти, скъпи — Една го потупа ласкаво по коляното. — Утре ти предстои да поработиш по тази капризна климатична инсталация.
— Чуваш ли, Ерик? — Би Джи разтвори преувеличено безпомощно ръце. — Тези жени никога не са доволни.
— О, ти! — възкликна тихо Една и бутна обичливо съпруга си ПО рамото. После прехвърли вниманието си към младия мъж, който следеше с интерес изблиците на обич между тях. — Ерик, Катлийн дойде в нашия лагер, когато беше на четиринайсет години. Не искам да те смущавам, Катлийн, но съм сигурна, че Ерик ще иска да чуе разказа ти. — В ласкавите й очи имаше тревога, но усмивката на младата жена я успокои.
— Знаеш, че винаги говоря с удоволствие за Маунтин Вю.
Катлийн си наложи да се обърне с лице към Ерик. Близостта му силно я смущаваше — ясно изразената му мъжественост беше една реалност, която не можеше да игнорира и на която тялото й неволно реагираше.
— Когато бях тринайсетгодишна, родителите ми загинаха при инцидент с лодка. Нямах роднини, нито братя или сестри. Приятели от нашата църква ме оставиха в сиропиталището в Атланта. За него се твърди, че е най-доброто в страната. Но ми беше трудно да се приспособя към новия си живот след годините, прекарани в защитена и наситена с обич семейна среда. Успехът ми в училище падна чувствително. Станах агресивна. Накратко — превърнах се в досадно, нетърпимо дете.
Би Джи се разсмя, но Една му отправи укоряващ поглед и смехът му заглъхна.
— Следващото лято от сиропиталището ме изпратиха тук. Реагирах отрицателно на идеята — както впрочем реагирах на всичко по това време. Смятах, че всички, включително и Бог, се отнасят към мен крайно несправедливо. Но това лято целият ми живот се промени.