Серхио Гаут вел Хартман
Корабокрушенец на себе си
Бях живял в това тяло повече от шейсет години и ми бе трудно да приема новото му състояние — на безполезна празна опаковка, която щеше да се отстрани след употребата й.
— Какво ще направите… с него? — не знаех как да го нарека, тъй като толкова време бяхме едно цяло… Биотехникът повдигна рамене — вероятно през този ден беше отговарял много пъти на същия въпрос.
— Ще го поставим в хранилище за употребени тела. Евентуално би могъл да се използва някой орган, но във вашия случай едва ли. Как бяхте с черния дроб? Пушехте ли?
— Искате да кажете, че ще го замразят ли?
Не само, че не отвърнах на директните въпроси, които в действителност ми се сториха обидни, но моето невежество относно темата запали в съзнанието ми червена светлина. Страхувах се да узная. Безмилостно ме пронизваха образи на фризери с форма на ковчег, струпани на куп в складови помещения без светлина, поставени там след деня на пренасянето.
— Да ги замразяваме ли? — изгледа ме разсеяно мъжът. — Защо трябва да се заемаме с такава работа? Свързваме ги с тръбички и ги оставяме там, докато им се развие пружината.
„Докато им се развие пружината“ беше красива и безпощадна метафора.
— Продължават да живеят — въздъхнах.
В идеята, че докато започвах нов живот, старото ми тяло щеше да гние в някой смрадлив склад, имаше нещо нездраво. „В какво ли чудовище съм се превърнал?“ — помислих.
— Живеят, както се казва заради живота… Струва ми се малко рисковано. В началото не, защото вегетативните функции не угасват с пренасянето, а също така остават искри на спомени от младостта, които не се изтриват. Предполагам, че са достатъчно живи, макар че както знаете, официално притежателите им вече не са личности.
— Достатъчно живи — повторих. — Нещо като „малко бременна“. Не е ли достатъчно да заслужават уважение, подкрепа, утешение и нежност?
— Вие сте напълно луд! — възкликна биотехникът. — Вместо да се радвате на новото си тяло, вие се занимавате със съжаления за участта на старото. Може ли някой да се привърже към всяка бутилка от Кока Кола, която изпразва? Изяснявам ви, че по този път ще отидете по дяволите.
Вдишах дълбоко и стиснах юмруци:
— До един момент и аз мислех същото, преди да узная, че старото ми тяло ще продължи да живее.
— Бихте ли предпочел да го убием? Защото доколкото зная телата не умират без помощта на рак, сърдечен удар, оток или…
Оставих този тип да си говори сам на себе си и се изгубих в лабиринта на от коридори на Корпуса. Вървях с часове, размишлявайки върху втората преломна трансформация в моя живот.
За да приема новото си тяло ми бяха необходими няколко дни и изведнъж, след като бе започнало да ми изглежда естествено да съм на трийсет години, някой, който би могъл да ми е дядо, би могъл да изникне от нищото за да издирва плащането на фактурата. Фактура за плащане на какво? Какво ми е било счупено? Мислех си, че няма правото да изисква нищо, живял си е, като се живее. И аз ще живея, докато не ми се появи желание да умра.
Влязох в склада по невнимание и открих степента на грешката си, когато бе късно да я поправя. Това, което в първия момент помислих за зала за непотребни инструменти и стари мебели, се оказа място за отстранени тела. По-голямата част от тях принадлежаха на грохнали старци със здраве, подкопано от очевидни болести, които лежаха върху брезентови койки, с лица обърнати към вратата. В полумрака на склада се различаваха сто или може би хиляда от този тип легла, от които лъхаше неприветливост, сякаш бяха приготвени за безкрайно забавен скок в пустотата. Изсушените им от безполезно очакване лица почти не потрепваха от вълнение, но все пак издаваха протичане на кръв. Бях попаднал в някакъв чужд кошмар.
Наблюдавах с отвращение пластмасовите тръби, прикачени към трахеи и кухите игли, потънали във вените на китките им. Някои от тези човешки останки изглежда полагаха някакви усилия да се освободят от тях, макар че не съществуваше причина да го направят. По покритите с петна и бръчки лица на останалите не се отгатваха основанията, поради които бяха извършили преместването си в друго тяло, ала по тях се забелязваше примирение — апатична смиреност към изгубения им свят.
Побеждавайки първичния ми импулс да избягам, вече бях готов да приема ролята си в процеса на смяната на тяло, на който се бях подчинил, затова потърсих с поглед това, което бях аз. Струваше ми се невъзможно да мисля за него като за друг — като за някой отделен, различен и чужд човек. Може би поради същата причина се забавих цяла вечност, докато го идентифицирам. Очите бяха обходили склада по дължината му, слепи за неподвижния силует, който не се различаваше между останалите.