— Какво щастие, чичо, да ви видя най-после! Приятно ли беше пътуването ви? — извика тя, увисвайки на шията на доктора.
Тя едва благоволи да хвърли поглед към Ерик, който скромно стоеше встрани.
Докторът й отвърна с нежност, ръкува се с икономката, после покани със знак своя любимец да се приближи.
— Кайса и вие, госпожо Грета, моля да бъдете внимателни с Ерик Херсебум, когото водя от Норвегия — каза той. — А ти, мое момче, не се стеснявай! — подхвана той любезно. — Госпожа Грета не е толкова строга, колкото изглежда, и моята внучка Кайса скоро ще се сприятели с тебе! Нали, момиченце? — добави той, щипвайки леко бузата на малката фея.
Малката фея отвърна с доста пренебрежителна гримаса. А пък икономката също не прояви някакъв възторг от новодошлия, когото й представиха.
— Все пак, ако обичате, хер докторе — каза тя с някакъв опърничав тон, докато се качваха по стълбата, — може ли да ви попитам кое е това дете?
— Разбира се — отвърна докторът, — ще ви разкажа надълго и нашироко, госпожо Грета, не се безпокойте! Ала с ваше позволение, по-напред ще похапнем малко.
В „матзалата“ или трапезарията вече сложената маса представляваше красиво съчетание с кристалните съдини и „сноргаси“, подредени върху бяла покривка. Това беше такъв лукс, който бедният Ерик не можеше да си представи дори, понеже у селяните в Норвегия едва доста отскоро се бяха появили паниците, мнозина още ядяха рибата си върху кръгли резени черен хляб и не изпитваха никакво неудобство. Така че се наложи докторът да повтори поканата, та младежът да седне на трапезата и неловките му движения привлякоха към него не един пълен с ирония поглед от страна на фроьлайн ’ Кайса. Ала благодарение на апетита у пътниците нещата тръгнаха доста добре. След „сноргаси“ последва обядът, който би уплашил френски стомах със своето тежко съдържание, а със своето изобилие би могло да укроти апетита на цял батальон пехота след преход от двадесет и осем километра
——
1 Фройлайн — госпожица. — Б. пр.
: супа от риба, домашен хляб, гъска, пълнена с кестени, говеждо варено, гарнирано с цяла камара зеленчуци, пирамида картофи, твърдо сварени яйца с дузини, пудинг със стафиди. Всичко това беше здравата атакувано и пометено.
След завършека на този изобилен обяд в пълно мълчание преминаха в приемната, обширна зала с ламперия и шест прозореца, чиито ниши, закрити с тежки завеси от плат, биха били достатъчни за един парижки архитект да обзаведе цял апартамент. Докторът се настани край камината в голямо кожено кресло. Кайса седна на една табуретка в краката му, докато Ерик, стреснат и притеснен, се приближи към един прозорец с намерението да се приюти в тъмната ниша на това убежище. Но докторът не му остави време:
— Е, момко, ела седни на топло — извика той със звучния си глас — и ни кажи накратко какво мислиш за Стокхолм!
— Улиците са доста мрачни и доста тесни, а къщите — много високи — каза Ерик.
— Да, малко по-високи, отколкото в Норое — отговори докторът смеешком.
— Пречат да видим звездите — подхвана момъкът.
— Защото тук сме в аристократичния квартал — възрази Кайса, засегната от тези критични думи. — Стига да минеш мостовете и ще намериш по-широки улици.
— Видях ги на идване от гарата, но и най-хубавата е по-тясна от фиорда в Норое! — отвърна бързо Ерик.
— А, а!… — възкликна докторът. — Дали вече не ни е хванала носталгия?
— Не — отговори решително Ерик, — аз съм ви доста задължен, скъпи докторе, и не мога нито за миг да съжалявам, че съм дошъл. Ала вие ме питате какво мисля за Стокхолм и аз ви го казвам.
— Норое сигурно е ужасна малка яма! — подкачи го Кайса.
— Ужасна малка яма! — повтори с възмущение Ерик. — Който твърди подобно нещо, няма очи, фрьокен Кайса! Да бяхте видели само гранитния пояс скали на нашия фиорд и нашите планини, нашите ледници, нашите борови гори, съвсем черни в сравнение с бялото небе! И отвъд — открито море, ту бурно и страхотно, ту кротко, сякаш се кани да ви люлее. И полетът на чайките, които прелитат, изчезват в безкрая и се завръщат да ви докоснат с крилото си!… О! Това е прекрасно, къде-къде по-хубаво от града!
— Не говоря за пейзажа, а за къщите — възрази Кайса. — Това са селски колиби, нали „онкъл“?
— Селски колиби, в които твоят баща и дядо ти са родени, пък и аз, дете мое — отговори сериозно докторът.
Кайса поруменя и млъкна.
— Това са дървени къщи — подхвана отново Ерик, — но те са толкова солидни, колкото и много други! Често вечер, докато татко поправяше мрежите си, а майка пресукваше с чекръка си, ние и тримата — Ото, Ванда и аз — седяхме на малката скамейка при краката на нашето голямо куче Клас и хорово преповтаряхме старите саги, следейки сенките, които играеха по тавана. И когато вятърът навън напираше и всички рибари се завръщаха, беше много хубаво да се чувствуваш на топло, закътан у дома! Там е също така добре, както в една хубава стая като тук…