„Защо това, което е добро за едни, да не бъде и за други? — казваше той. — Щом като бедняците нямат всички радости на този свят, защо да не им позволим да познават Омир и Шекспир, да назовават звездата, която ги води из океаните, или растението, което те настъпват на земята! Доста скоро работата ще гr стисне за гърлото и ще ги наведе над браздата! Поне в детинството си да са пийнали от тези чисти извори и да са докоснали това общочовешко притежание!“
В не една страна биха сметнали тази система за неразумна, годна да отврати унизените от тяхната незавидна участ и да ги тласне в авантюри. Но в Норвегия никому и наум не идва да се тревожи за това. Патриархалната кроткост на характерите, отдалечеността на градовете, трудовите навици на едно доста рядко население, изглежда, че са изключили всякаква опасност от подобен вид опити. Така че те са много по-чести, отколкото бихте могли да допуснете. Никъде опитът не е бил толкова далеко проникнал и в най-бедните селски училища, както и в колежите. Така че Скандинавският полуостров можеше да се похвали, че пропорционално на населението си създава много повече учени и отлични хора във всички клонове, отколкото която и да била друга област в Европа. Пътникът тук е постоянно изненадан от контраста между една полудива природа и заводи и произведения на изкуството, които предполагат една по-изтънчена цивилизация.
Но време е вече може би да се върнем при доктор Швериенкруна, когото бяхме оставили на прага в училището на Норое.
Докато учениците бързо го познаха, без някога да са го виждали, то не беше същото с техния учител, който все пак го познаваше отдавна.
— Е! Добър ден, скъпи ми Малариус! — се провикна сърдечно посетителят, приближавайки с протегната ръка към учителя.
— Добре дошъл, господине — отговори той отчасти озадачен, отчасти смутен като всички самотници и изненадан сред урока си… — Бих помолил да ме извините, ако ви попитам с кого имам честта?…
— Как!… Толкова ли съм се изменил от времето, когато заедно тичахме по снега и когато пушехме в Християния с ей толкова дълги лули?… Нима си забравил пансиона „Краус“ и дали трябва наистина да ти назова твоя другар и приятел?
— Швериенкруна!… — извика Малариус. — Възможно ли е? Ти ли си?… Вие ли сте, господин докторе?
— О, моля ти се, стига церемонии!… Не съм ли твоят стар Раф, както и ти ще бъдеш винаги моят юначен Олаф — най-добрият, най-скъпият приятел от моята младост? Да! Добре ми е известно!… Времето минава и ние двамата малко сме се попроменили за тридесет години!… Ала сърцето е останало младо, нали? И в него има винаги едно кътче за тези, които е обикнало, когато са гризали един до друг коравия хляб на двадесетата година.
И докторът се смееше и стискаше двете ръце на Малариус, който пък го гледаше с потънали в сълзи очи.
— Скъпи ми приятелю, добри ми, прекрасни ми докторе! — казваше той. — Няма тук да стоим… Ще освободя всички тези скитници, които съвсем няма да се разсърдят от това и ние ще идем у дома…
— Не така — заяви докторът, обръщайки се към учениците, които живо гледаха подробностите от тази сцена. — Не трябва нито да нарушавам твоите занимания, нито да смущавам уроците на тази прекрасна младеж!… Ако искаш да ми доставиш голямо удоволствие, ще ми позволиш да седна до тебе и ти ще продължиш урока си…
— На драго сърце — отговори Малариус, — но да си кажа право, геометрията не ми допада, и след като дадох дума да разпусна тези палавници, малко ми е съвестно да наруша дадената дума!… Би имало начин всичко да се уреди. То е ако доктор Швериенкруна благоволи да окаже чест на моите ученици да ги поразпита за заниманията им и после да ги разпусне за днес!…
— Отлична идея!… Прието!… Ето че станах инспектор! После се обърна към целия клас:
— Я да видим кой е най-добрият ученик? — запита докторът, като се настани в креслото на учителя.
— Ерик Херсебум! — отвърнаха без колебание петдесет звънки гласа.
— А, значи Ерик Херсебум?… Е, добре, Ерик Херсебум, бихте ли излязъл тук?
Момче на около дванадесет години стана от първия чин и се приближи до катедрата. То беше сериозно, представително дете, чиято смислена физиономия и големи дълбоки очи, които биха се отличавали навсякъде, особено изпъкваха сред русите глави наоколо му. Докато всички негови другари от двата пола бяха с коси като лен, с розови лица, със зелени или сини очи, неговата коса беше тъмнокестенява като очите, а лицето му бе мургаво. Нямаше изпъкналите ябълки, късият нос и тежката походка на децата от Скандинавия. С една дума, във физическата характеристика то се отличаваше от така оригиналната и толкова подчертана раса, към която принадлежаха неговите съученици.