— Мислех, че фабриката на доктора дава работа на триста души, докато навремето, за което вие говорите, имаше едва двадесетина в Норое — възрази плахо Ерик.
— Точно така! Затова занаятът вече нищо не струва! — извика Херсебум.
— Хайде. Вечерята е готова, елате на трапезата! — каза тогава стрина Катрина, която виждаше, че спорът се разпалва повече от очакванията й. Ерик, разбирайки, че ще бъде неуместно да настоява повече, не възрази нищо на твърдението на мастер Херсебум и зае обичайното си място до Ванда.
— Докторът и Малариус са на „ти“, значи ли, че са приятели от детинство? — запита той, за да смени посоката на разговора.
— Разбира се — отговори рибарят, сядайки на масата. — И двамата са родени в Норое и още помня времето, когато играеха в двора на училището, макар че са десетина години по-големи от мене. Малариус беше син на тогавашния лекар, а докторът — на един обикновен рибар. Но той измина дълъг път от онова време. Говорят, че днес е милионер и че в Стокхолм живее в същински дворец!… О! Образованието е нещо хубаво!
След тази мъдрост добрият човек посегна да гребне с лъжицата си от ястието с риба и димящи картофи, когато едно похлопване на вратата го възпря.
— Може ли да вляза, мастер Херсебум? — раздаде се в коридора висок и доста звънък глас.
И без да дочака покана, в стаята влезе същият човек, за когото току-що говореха, и внесе със себе си голям облак леден въздух.
— Господин докторът Швериенкуна! — възкликнаха трите деца, а баща им и майка им станаха припряно.
— Драги ми Херсебум — каза ученият, поемайки ръката на рибаря в своите ръце, — не сме се виждали от дълги години, но аз не съм забравил вашия прекрасен баща и помислих, че мога да дойда у вас като приятел от детинство.
Доблестният човек малко смутен, сигурно припомнил си обвиненията, които току-що бе отправил срещу своя гостенин, не знаеше какво да отговори на тези думи. Той се ограничи да отвърне на здрависването на доктора с усмивка на сърдечно посрещане, докато достойната му жена се зае с най-неотложното.
— Бързо, Ото, Ерик, помогнете на господин доктора да съблече коженото си палто, а ти, Ванда, донеси още един прибор! — казваше тя, гостоприемна като всички норвежки домакини. — Господин докторът ще бъде така добър да хапне по някой залък с нас, нали?
— Бога ми, не бих отказал, повярвайте ми, ако бях поне малко гладен. Защото това ядене е доста съблазнително!…
Но няма и час откак вечерях с моя приятел Малариус и вероятно не бих дошъл толкова рано, ако предполагах, че ще ви заваря още на трапезата!… Ако искате да ми доставите голямо удоволствие, ще заемете местата си и ще продължите, все едно че ме няма.
— О! Господин докторе — замоли го любезната жена, — ще приемете ли поне малко „сноргас“ с чаша чай?
— Добре, чаша чай, но при условие че вие по-напред ще вечеряте — отвърна докторът, като се разположи в голямото кресло, което го примамваше.
Веднага Ванда незабелязано постави чайника на огъня и се плъзна като салфида в съседната стая, докато цялото семейство, разбирайки с вродена любезност, че ако настояват, ще притеснят госта си, се заеха с яденето.
За миг докторът се успокои. Разбърквайки жаравата в огнището и греейки краката си на разпалените сухи дърва, които Катрина току-що бе хвърлила в огъня, преди да седне на трапезата, той заговори за някогашното време, за старите, които бяха си отишли, за тези, които оставаха, за промените в страната и в Берген също. Чувствуваше се съвсем като у дома си, още повече че бе успял да възвърне настроението на мастер Херсебум, когато Ванда влезе с дървена табла, отрупана с купички, и я поднесе така мило, че нямаше начин да й се откаже.
Това бяха прочутите норвежки „сноргас“ — тънки резени пушено еленово месо, филе от херинга с червен пипер, тънки филии черен хляб, пиперлия сирене и други остри приправки, които се ядат винаги за апетит. Те отговаряха толкова добре на предназначението си, че докторът, който ги опита от учтивост, стигна до там, че почете и конфитюра от къпини — гордостта на стрина Катрина — и такава жажда го нападна, че седем-осем чаши чай без захар едва стигнаха да я утолят.
Тогава мастер Херсебум предложи една кана превъзходна холандска водка, която му бе дал един холандски клиент. След като вечерята завърши, докторът получи от ръката на своя гостоприемец грамадна лула, която той натъпка и запуши за общо задоволство.
Не е необходимо да изтъкваме, че с тези постъпки студенината отдавна беше стопена и че докторът се чувствуваше сякаш винаги е бил част от семейството. Имаше смях, приказки, бяха станали най-добрите приятели на света, когато старият часовник от лакирано дърво удари десет часа.