— Ето че стана късно, мили приятели! — каза тогава докторът. — Ако сега бъдете така добри да пратите децата да спят, ние ще поговорим за сериозни неща.
По знак на Катрина Ото, Ерик и Ванда веднага пожелаха лека нощ на всички и се прибраха.
— Сигурно сте се запитали защо съм дошъл — подхвана докторът след кратка пауза, втренчвайки проницателния си поглед в мастер Херсебум.
— Моят гост е винаги добре дошъл — отговори дълбокомъдрено рибарят.
— Така е, знам, знам, че гостоприемството не се губи в хората, но все пак трябва да имам някаква причина, за да напусна тази вечер компанията на моя стар приятел Малариус и така да се появя у вас!… Бас държа, че стрина Херсебум подозира донякъде причината.
— Ще я научим, когато ни я разкриете — отвърна тактично добрата жена.
— Хайде! — каза с въздишка докторът. — Трябва, понеже не искате да ме улесните, лично да поставя въпроса!… Вашият син Ерик е едно много развито дете, мастер Хесебум.
— Не мога да се оплача от него — отговори рибарят.
— Момчето е извънредно умно и образовано за възрастта си — продължи докторът. — Изпитвах го днес в училище и бях поразен от неговите необикновени способности за работа и разсъждения, които този изпит ми разкри. Когато узнах името му, порази ме също така, че момчето никак не прилича на вас, нито на децата от този край.
Рибарят и жена му не продумваха.
— Накъсо — подхвана ученият с известно нетърпение, — това дете не само ме интересува, то ме озадачава. Говорих за него с Малариус, узнах, че не е ваш син, че някакво корабокрушение го е подхвърлило към нашите брегове, че вие сте го прибрали, отгледали и осиновили и дори сте му дали вашето име! Всичко това е вярно, нали?
— Да, господин докторе — отговори угрижено Херсебум.
— Макар и да не е наш син по кръв, по сърце и по обич е наш син! — извика Катрина с навлажнени очи и треперещи устни. — Не сме правили никаква разлика между него и нашия Ото или нашата Ванда. Никога и наум не ни е минавало, че е имало такава разлика.
— Тези чувства правят чест и на двама ви — каза докторът, трогнат от вълнението на добрата жена. — Но моля ви, приятели, разкажете ми цялата история на детето. Дошъл съм да я науча и само доброто му желая, уверявам ви.
Рибарят, почесвайки се зад ухото, сякаш се поколеба за момент. Но като видя, че докторът с нетърпение очаква разказа му, накрай се реши да говори.
— Нещата са точно така, както са ви разправили, и детето не е наш син — продума той сякаш със съжаление. — Скоро вече дванадесет години оттогава, бях отишъл да ловя риба отвъд островчето, което прикрива входа на фиорда към открито море… Вие знаете, че то почива върху една пясъчна плитчина и моруната там е в изобилие… След един доста успешен ден измъквах последните си въдици и щях да вдигна платното, когато видях на около една миля далече, че плава върху вълните при залез слънце нещо бяло, което привлече вниманието ми. Морето беше кротко и нищо не ме караше да бързам със завръщането си у дома. Вместо да поема към Норое, аз полюбопитствувах да се насоча към това бяло нещо и да видя какво е то. За десет минути го достигнах. Предметът, който плаваше така, носен към брега от надигащия се прилив, беше малка плетена люлка, загърната в покривка от муселин и добре привързана върху спасителен пояс. Приближих се на разстояние една ръка със смут, който вие можете да разберете. Докопах пояса и тогава видях в люлката едно нещастно бебе на седем-осем месеца, което спеше със свити юмручета. То беше малко-бледновато и изстинало, но не изглеждаше много измъчено от своето рисковано пътуване, ако се съди по силата, с която се разплака гласовито, когато се събуди, веднага щом престана да чувствува люлеенето от вълните. Нашият Ото вече беше роден и аз знаех как се оправят с тези малчугани. Така че побързах да свия края на едно парцалче, да го натопя във вода, примесена с ракия и да му дам да смуче!… То се успокои начаса и, изглежда, прие с истинско удоволствие това укрепително. Но аз предполагах, че нямаше да се задоволи за дълго с това. Така че най-наложително за мен беше да се завърна в Норое. Разбира се, бях отвързал люлката и я бях поставил на дъното на лодката в краката си. Докато държах въжето на моето платно, гледах бедното малко същество и се питах откъде би дошло наистина. От някой потънал кораб несъмнено! През нощта морето беше много бурно, вятърът беше ураганен и катастрофите биха се наброявали с дузина. Ала по какво стечение на обстоятелствата това дете бе избягнало съдбата на онези, които са се грижили за него? Как е могло да им дойде наум да го прикрепят на спасителен пояс? Колко време плаваше така по гребена на вълните? Какво е станало с баща му, с майка му, с тези, които са го обичали? Все въпроси, които завинаги трябваше да останат без отговор, защото такъв отговор нещастното дете не можеше да даде. Накратко, след половин час аз бях у дома и предадох моята находка на Катрина. Тогава ние имахме крава, която тутакси беше определена за кърмачка на малкия. Той беше толкова мил, така усмихнат, така розовичък, когато добре се нагълта с мляко и се съвзе от топлината на огъня, че ние, бога ми, веднага го обикнахме, сякаш беше наш!… И ето сега!… Ние го запазихме, отгледахме го и никога не сме правили разлика между него и нашите две деца!… Вярно ли е, жено?… — добави мастер Херсебум, като се обърна към Катрина.