— Така беше. Бедното дете! — отговори стопанката, избърсвайки очите си от бликналите при тези спомени сълзи. — И той е наше дете наистина, понеже го осиновихме. Не знам защо г-н Малариус се е заел да твърди противното.
И добрата жена, искрено възмутена, започна отново да върти енергично чекръка си.
— Вярно е! — подкрепи я Херсебум. — Кого другиго засяга това освен нас?
— Разбира се — отвърна докторът с най-примирителен тон. — Но не бива да обвиняваме Малариус, че не пази тайна. Порази ме лицето на детето и поисках поверително учителят да ми разкаже неговата история. Малариус не допусна да се усъмня, че Ерик се счита за ваш син и че всички в Норое отдавна са забравили как той е станал ваш. А пък вие виждате, че аз се погрижих да не говоря пред момчето и че още отначало го отпратих да си легне заедно с брат му и сестра му… Вие казвате, че е бил може би на седем-осем месеца, когато сте го прибрали?
— Приблизително! Той имаше вече четири зъбчета, разбойникът му неден, й ви уверявам, че бързо взе да си служи с тях! — каза смеешком Херсебум.
— О, той беше великолепно дете! — поде живо Катрина. — Бяло, здраво, яко!… Ръцете му, краката му!.. Само да бяхте го видели…
— Как беше облечено? — запита доктор Швериенкруна. Херсебум не отговори, но жена му се показа по-открита.
— Като малък принц — провикна се тя. — Представете си, господин докторе, дрешка от пике, гарнирана цялата с дантели, кожена дреха, подплатена със сатен, дори царският син не би могъл да има по-хубава плисирана шапчица, пелерина с капюшон от бяло кадифе… Всичко от хубаво по-хубаво!… Впрочем сам можете да прецените, защото всичко съм запазила непокътнато. Вие разбирате, че не си играехме Да обличаме бебето с тези дрехи!… Аз чисто и просто му обличах омалелите дрешки на Ото, които бях запазила и по-сетне послужиха и за Ванда!… Но неговите дрешки са тук и ей сега ще ви ги покажа. Все така говорейки, почтената жена коленичи пред голям дъбов сандък със старинна ключалка, вдигна капака и бързо взе да рови в една от преградите му.
Една по една тя извади всички споменати дрехи и гордо ги разгъна пред погледа на доктора, а също и най-фини пелени, великолепно лигавниче, украсено с дантели, малко копринено одеяло, терлици от бяла вълна. Всички бяха белязани с красиво бродираните инициали Е. Д., както от пръв поглед видя докторът.
— Е. Д. ..; Затова ли нарекохте детето Ерик? — запита той.
— Точно така — отговори Катрина, която този показ явно радваше, докато същият, изглежда, помрачаваше лицето на мъжа й. — И ето най-хубавото, което то имаше на шията си — добави тя и извади от скрито място една дрънкулка от злато с розов корал, окачена на дребна верижка.
Инициалите Е. Д. там бяха оградени от латинския девиз „Semper idem“.
— Отначало помислихме, че това е името на бебето — подхвана тя, виждайки, че докторът разчита девиза, — но господин Малариус ни обясни, че то означавало: „Винаги един и същ“.
— Малариус ви е казал истината — отговори докторът на тези думи, които бяха един косвен въпрос. — Явно, че детето е принадлежало на богата и видна фамилия — добави той, докато Катрина подреждаше дрехите в своя сандък. — Нямате ли някаква представа от каква страна е могло да дойде?
— Как искате да се разбере нещо подобно — отговори Херсебум, — щом като открих тази находка в морето?
— Да, но люлката е била привързана към спасителен пояс, ми казахте вие, а обичайно е във всички флоти да пишат върху спасителните пояси името на кораба, на който принадлежат! — възрази докторът и отново впери проницателните си очи в очите на моряка.
— Така е — отвърна той и наведе глава.
— И тогава какво пишеше на този пояс?
— Е, господин докторе, аз не съм учен човек… Все пак знам да чета малко на моя роден език, но за чуждите езици — здраве му кажи! И после толкова време оттогава!