Выбрать главу

— Все пак вие трябва приблизително да си спомняте. Несъмнено сте показали този пояс както и другите неща на Малариус?… Хайде, мастер Херсебум, мъничко усилие. Написаното на спасителния пояс име не беше ли „Цинтия“?

— Струва ми се, че беше нещо от този род — отговори неуверено рибарят.

— Това е чуждо име. От коя страна по ваша преценка, мастер Херсебум?

— Откъде да зная аз! Даже и да съм бил във всички тия дяволски страни! Излизал ли съм някога извън крайбрежието на Норое и Берген, освен един-два пъти по риболов край брега на Исландия и Гренландия? — отвърна човечецът с все по-сърдит тон.

— По ми се вярва, че това е английско или немско име — каза докторът, без да обърне внимание на настроението му. — Лесно би се определило според формата на буквите, ако видя спасителния пояс. Не сте ли го запазили?

— Бога ми, не! Много време мина, откак го изгорих! — възкликна тържествуващо Херсебум.

— Както си спомня Малариус, буквите са били латински — продума докторът, сякаш говореше на себе си, — ай буквите върху дрешките са такива. Допустимо е, че „Цинтия“ не е бил германски кораб1. Склонен съм да приема, че е английски… Не мислите ли и вие същото, мастер Херсебум?

— А, туй-то! Това е пък, което най-малко ме интересува! — отвърна рибарят. — Английски, руски или патагонски, все ми е едно!… По всяка вероятност много отдавна вече той е поверил тайната си на Океана на три-четири хиляди метра дълбочина.

Можеше да се повярва наистина, че мастер Херсебум е възхитен, дето знае, че тайната е толкова дълбоко под повърхността на морето.

— Вие сигурно сте положили някои усилия да откриете семейството на детето? — каза докторът, в чиито очила в този момент блестеше дълбока ирония. — Сигурно сте писали на губернатора в Берген, поместили сте съобщение във вестниците?

— Аз ли? — възкликна рибарят. — Нищо подобно не съм сторил!… Бог знае откъде идваше бебето и кой го оплакваше… Имах ли начин да изразходвам пари да търся хората, които хич не ги беше грижа за него? Поставете се на мое място, господин докторе… Та аз не съм милионер! Разбира се, че дори да бяхме изразходвали всичкия си имот, нямаше нищо да открием!… Постъпихме според силите си, отгледахме малкия като наш син, обичахме го, ласкаехме го…

— Дори повече от другите две деца, ако може така да се каже!… — прекъсна го Катрина, изтривайки очи с края на престилката си. — Защото, ако заслужаваме упрек някакъв, то е само може би, че сме го отрупали с много нежност.

— Госпожо Херсебум, вие ще ме обидите, ако мислите, че аз изпитвам някакво друго чувство освен най-голямо преклонение пред вашите добрини спрямо нещастния малък корабокрушенец! — възкликна докторът. — Не може да допуснете подобно нещо!… Но, за да бъда съвсем откровен, аз мисля, че тази нежност ви е заслепила да видите вашия дълг! А той е бил да потърсите преди всичко според възможностите си семейството на детето!

Настъпи дълбоко мълчание.

——

’През XIX век в Германия е бил разпространен готическият шрифт. — Б. пр.

— Може да е така! — рече най-сетне мастер Херсебум, който бе обронил глава под този упрек. — Но станалото — станало! Сега нашият Ерик си е наш и не съм склонен да му разправям всичките тези стари истории.

— Не се плашете, няма да злоупотребя с вашето доверие! — отвърна докторът на ставане. — Стана късно… Ще ви напусна, скъпи приятели, и ви пожелавам лека нощ, една нощ без тревожна съвест — добави той подчертано.

При тези думи облече шубата си и като не прие предложението на рибаря, който настояваше да го съпроводи, стисна сърдечно ръцете на домакините и пое към фабриката.

Херсебум остана малко на прага, като гледаше след него как се отдалечава в лунната светлина.

— Дяволски човек! — прошепна той през зъби, когато най-после реши да затвори вратата.

3. КАКВО МИСЛИ МАСТЕР ХЕРСЕБУМ

На другата сутрин доктор Швериенкруна след една обстойна инспекция на фабриката привършваше закуската си със своя управител, когато видя да влиза едно лице, в което отначало той се затрудни донякъде да разпознае мастер Херсебум.

Облечен в своя празничен костюм, с голямата си бродирана жилетка, с подплатения си редингот, със своя цилиндър с широко-дъно, рибарят се различаваше от човека, облечен в работната си дреха. Ала това, което съвсем го променяше, беше дълбоко тъжният и покорен израз на лицето му. Очите му бяха зачервени, сякаш не беше спал цяла нощ.

Такъв беше наистина неговият случай. Мастер Херсебум, който до този ден не беше имал никога ни най-малки угризения на съвестта, беше прекарал сега доста тъжни часове върху своя кожен дюшек. Призори сподели тъжните си мисли със стрина Катрина, която също не бе мигнала.