— Съжалявам — извини се Естебан. — Сенг работи по септичната ни система, но засега не се справя много добре.
— Ако крият нещо — прошепна Катахани на фарси на шефа си, — не мисля, че искам да го намеря.
— Прав си — съгласи се Гами. — В залива няма контрабандист, който би се доверил на този тлъст мърляч и скапаната му гемия.
Гами не се шегуваше — контрабандата в Персийския залив бе почитана и стара традиция. Той се обърна към капитана.
— Виждам, че сте зает с поправките по кораба. Документите изглеждат редовни, затова няма да ви отнемам повече време.
— Сигурен ли сте? — попита Естебан, като повдигна рошавите си вежди. — Нямам нищо против да ви разведа наоколо.
— Няма да е необходимо — увери го Гами.
— Както искате.
Естебан ги поведе обратно по мрачните коридори. Блясъкът на следобедното слънце им се стори невероятно силен, след като напуснаха тъмните помещения. На хоризонта зад „Норего“, четиристотинметров супертанкер напредваше на север, където трюмовете му щяха да бъдат напълнени с петрол.
Гами се ръкува с Естебан пред мостика.
— Ако проблемът с руля не бъде оправен до сутринта, трябва да уведомите пристанищните власти в Бандар абас. Те могат да наредят да откарат кораба ви в пристанището.
— Ще поправим бракмата бързо — каза Естебан. — Може да е изморен, но в дъртия „Норего“ има още живот.
Гами го изгледа скептично. Слезе в патрулния катер и кимна на матроса. Вдигнаха котва и се отдалечиха от грохналия кораб. Вълната след тях блестеше бяла и чиста на фона на тъмната солена вода.
Застанал до парапета, Естебан помаха на иранския катер, в случай че някой се обърнеше назад, но явно нямаха търпение да се отдалечат от „Норего“. Капитанът почеса огромното си шкембе и проследи изчезващия в далечината катер. Когато от него не остана и следа, един мъж излезе от надстройката. Беше по-възрастен от Естебан, с рядка рижава коса около плешивото теме. Имаше умни кафяви очи и шеговито поведение и макар да бе в добра форма, малко шкембенце изпъваше колана му.
— Микрофонът в кабинета ти трябва да се смени — каза той делово. — Всички звучахте като анимационни герои, надуващи балони с хелий.
Капитанът извади топчетата от марля иззад кътниците си. Дебелите му бузи изчезнаха в миг. После свали кафявите лещи и се разкриха зашеметяващи сини очи. Трансформацията от потънал в мизерия моряк към мъжествен и хубав тип бе завършена, когато свали мазната перука от главата си. Косата му беше естествено руса, подстригана по войнишки. Наболата четина си бе лично негова и нямаше търпение да я обръсне, но това трябваше да почака, докато напуснеха иранските територии, в случай че отново му се наложеше да играе Ернесто Естебан, капитан на „Норего“.
— Алвин, Саймън и Тиъдър 3, това сме ние — ухили се Хуан Родригес Кабрило.
— Чух, че е трябвало да натиснеш паник-бутона.
Под бюрото в офиса имаше монтирани скрити контролни бутони, които Кабрило можеше да използва в различни ситуации. Един от тях бе извикал Еди Сенг. Той стоеше търпеливо пред вратата в очакване да изиграе ролята на смотан техник и бе активирал помпата във водопровода под неработещия клозет, който изригна като вулкан. Химикалите, добавени във водата, засилиха илюзията, като създадоха зашеметяваща миризма.
— Мичман Гами искаше да се прави на Шерлок Холмс и да огледа наоколо. Наложи се да го обезкуража — обясни Кабрило на Макс Хенли, вицепрезидент на Корпорацията, на която Хуан бе председател.
— Мислиш ли, че ще се върнат?
— Ако сме тук утре сутрин, можеш да се обзаложиш на това.
— Тогава трябва да се уверим, че няма да сме тук — отвърна Хенли с дяволито пламъче в очите.
Двамата мъже влязоха в надстройката. Хуан пое към килер, претъпкан с парцали, четки, метли и препарати за чистене, които очевидно никога не бяха използвани. Приближи се до мърлява мивка и завъртя крановете внимателно, сякаш набираше комбинацията на сейф. Чу се рязко прещракване и задната стена се отвори. Разкри се коридор, застлан с великолепен мокет. Грозните метални стени и евтиният линолеум изчезнаха. Коридорът бе облицован в тъмен махагон, а полилеите осигуряваха приятна мека светлина.
Също като маскировката на Кабрило, целяща да заблуди иранската флота, „Норего“ не беше това, което изглеждаше. Всъщност това дори не бе истинското му име. Размествайки металните букви, придържани към кърмата с магнити, екипажът бе образувал името „Норего“ от истинското му име — „Орегон“.
Построен като товарен кораб за дървен материал, „Орегон“ бе кръстосвал Тихия океан в продължение на двадесет години, превозвайки канадски и американски товари към Япония и другите азиатски пазари. Единадесет хиляди тонният кораб бе служил отлично на собствениците си, но годините започваха да му се отразяват. Както всеки друг стар кораб той приближаваше края на полезния си живот. Корпусът му започваше да корозира, а двигателите му вече не работеха така добре, както когато бяха нови. Собствениците пуснаха обяви, че искат да го продадат за скрап, тъй като знаеха, че величественият навремето флагмански кораб щеше да докара по няколко долара на тон.
По онова време Хуан Кабрило тъкмо бе основал Корпорацията и се нуждаеше от кораб. Беше посетил пристанища из целия свят в търсене на подходящия. Когато видя снимки на товарния кораб, разбра, че е намерил своя. Принуди се да наддава срещу три фирми, преработващи стари кораби, но все пак успя да го купи за много по-малко, отколкото ако беше избрал нов. Кабрило въобще не се интересуваше от възможностите му да превозва товари. Искаше го заради анонимността му.
След това „Орегон“ прекара почти шест месеца в закрит сух док във Владивосток, където претърпя невероятна трансформация. Без да променят външния му вид, напълно изкормиха вътрешността му. Старите дизелови двигатели бяха заменени с най-новите мощни мотори. Благодарение на процес, наречен магнитохидродинамика, двигателите използваха суперохладени магнити, за да взимат естествени свободни електрони от морската вода, които осигуряваха почти безкраен запас от електричество. После тази мощност бе вкарвана в четири пулсиращи джета, които избутваха вода през чифт блестящи тръби с векторен тласък. Технологията бе изпробвана само на няколко кораба и след пожара на пътнически параход на име „Изумрудения делфин“, задвижван чрез магнитохидродинамика, бе ограничена само до лабораториите и мащабните модели.
Заради скоростите, на които сега корабът бе способен, корпусът му трябваше да бъде подсилен и втвърден. Добавиха му стабилизиращи перки и носовата му част се сдоби със скромни възможности за разбиване на лед. През целия кораб бяха прокарани няколкостотин километра жици, за да осигурят сложната употреба на електроника, всичко от военни радари и сонари до телевизионни камери. Системата бе контролирана от суперкомпютър „Сън майкросистемс“.
После дойдоха оръдията. Две торпедни цеви, 120-милиметрово оръдие, което използваше насочващата система на боен танк „Ейбръмс“ Б1А1. Освен това имаше три 20-милиметрови оръдия „Гейтлинг“, произведени от „Дженеръл илектрик“, вертикални установки за антикорабни ракети и няколко картечници калибър 30 за отбрана. Всички оръжия бяха умно скрити зад подвижни корпусни плочи като онези на немските подводници, използвани през Първата световна война. Тридесеткалибровите бяха прибрани в ръждясали петролни варели, закрепени постоянно към палубата. С натискането на бутон в оперативния център капаците на варелите се отваряха и оръжията изскачаха, управлявани дистанционно от стрелците, които седяха в безопасност във вътрешността на кораба.