Аматьор би се отдалечил от жертвата си веднага след обира, но Линда и Мърфи продължиха да се правят на забързани пътници и тръгнаха към автобусите. Помотаха се до единия от тях, докато младото семейство се качи на друг. Едва тогава се отдръпнаха от тълпата и тръгнаха към мястото, където бяха паркирали взетата под наем кола.
Линда застана до отворената задна врата, за да предпази вътрешността на колата от любопитни погледи. Марк заработи върху ламинираната карта с помощта на специално приготвен комплект, който си беше донесъл от „Орегон“. Свали прозрачната пластмаса със скалпел и изряза снимката. После вкара снимката на Линда и прокара картата през ламинатор. Изглади я и изряза излишната пластмаса.
— Заповядайте, госпожо Сюзън Дъдли — каза той, като подаде на Линда още топлата карта.
— Май знаеш какво правиш — ухили се тя.
— Бях на петнадесет години, когато постъпих в МИТ. Наложи ми се да си направя фалшива лична карта.
Линда долови нещо особено в гласа му.
— Сигурно не е било лесно — каза тя.
Марк вдигна очи към нея.
— Можеш да си представиш, че мястото бе пълно с върховни зубрачи, но аз все пак се откроявах. Дипломатическо куфарче, вратовръзка, пластмасова кутийка с моливи, пълната програма. Училищната администрация увери родителите ми, че имат съветници за напредналите студенти, които да им помагат да се приспособят. Долна лъжа. Озовах се съвсем сам в най-конкурентната среда в света. Положението се влоши, когато навлязох в частния сектор. Затова се присъединих към Хуан и Корпорацията.
— Не за парите, така ли? — подкачи го Линда.
— Не искам да се хваля, но когато постъпих в Корпорацията, заплатата ми намаля драстично. Но си заслужаваше. Всички вие се отнасяте с мен като с равен. Когато проектирах оръжейни системи, вечно се тормозех от присъствието на разни мъжествени генерали, които гледаха на нас като на насекоми или нещо залепнало на подметките им. Разбира се, харесваха играчките, които им давахме, но ни мразеха, защото бяхме способни да свършим работата. Все едно че отново бях в гимназията. Военните се държаха като спортистите в училище, а ние останалите се мотаехме наоколо с надеждата да ни забележат. Жалка работа. А на „Орегон“ не стават такива неща. Всички сме от един отбор. Ти, Линк и Хуан не ни карате с Ерик да се чувстваме като аутсайдери, макар понякога да прекаляваме с дивотиите си. За първи път в живота си не ми се налага да търся празна маса, когато вляза в трапезарията.
Марк замълча, сякаш бе притеснен, че е надрънкал прекалено много, после се ухили на Линда и добави:
— Надявам се, че няма да ме накараш да си платя за терапията.
— Довечера можеш да ме черпиш едно питие на борда.
Той я погледна стреснато, после се усмихна многозначително.
— Няма да напуснем „Златно небе“, докато не открием нещо, нали?
Тя притисна ръка към гърдите си в престорен жест.
— Да не ме обвиняваш, че се каня да пренебрегна директната заповед на Еди?
— Аха.
— Изненадан ли си?
— Не.
— Все още ли си готов да участваш?
— Подготвям втората карта, нали така?
— Добро момче.
Марк вкара двете карти в електронното устройство, закачено към лаптопа му, и кодира отново магнитните ленти. Десет минути по-късно двамата с Линда стояха до мостика на „Златно небе“. Близо до тях мотокар товареше палети на кораба, а над него летяха и кряскаха бели чайки.
— Всичко наред ли е, господин Дъдли? — попита помощник-домакинът, застанал до мостика, когато му обясниха, че искат да се върнат в каютата си.
— Да, просто коляното ми — отговори Марк. — Ударих го зле, докато играех футбол в колежа, и сега ме наболява от време на време.
— Както знаете, на борда имаме лекар, който може да се погрижи за вас — увери го той, после прокара картите през електронното устройство. — Хм, това е странно.
— Проблем ли има?
— Не. Всъщност, да. Когато прокарах картите ви през устройството, компютърът ми сдаде багажа.
Електронните карти активираха компютърен файл със снимката на собственика им, както и информация за престоя му на кораба. Марк бе изработил картите така, че нищо да не се покаже на екрана. Домакинът или трябваше да се довери, че двамата пред него бяха тези, за които се представяха, или да ги забави, докато някой поправеше компютъра. Но тъй като обслужването на клиентите бе най-важното нещо в бизнеса, надали щеше да създаде неудобства на пътниците заради дребна повреда.
Домакинът прокара собствената си карта през скенера и когато снимката му се появи на екрана, върна картите на Мърфи.
— Картите ви вече не работят. Когато се върнете в каютата си, звъннете в офиса и ще ви издадат нови.
— Ще го направим. Благодаря.
Макс пъхна картите в джоба си, хвана Линда подръка и двамата се изкачиха по стълбите, като той куцаше съвестно.
— Футбол в колежа, а? — попита тя ухилено, когато вече никой не можеше да ги чуе.
Той се потупа по не особено стегнатото шкембе.
— Е, поизоставил съм се малко.
Влязоха в атриума на основното ниво. Таванът се издигаше четири етажа над тях и бе украсен с купол от рисувано стъкло. Чифт стъклени асансьори водеха към горните нива. Всяка палуба бе оградена с парапет от обезопасено стъкло, стегнато в блестящи месингови релси. Срещу асансьорите се виждаше стена от розов мрамор, по която течеше вода и се събираше в красив фонтан. От мястото им се виждаха табелите на малки луксозни бутици на горния етаж и неонова стрелка, която сочеше към казиното. Корабът оставяше впечатление за разкош, но и доста кич.
Бяха обсъдили плана си още на „Орегон“ и бяха проучили разположението на кораба, така че сега нямаше нужда дори да говорят. Линда подаде на Марк купчина дрехи, които извади от голямата си чанта. След секунди излязоха облечени в гащеризони с логото на параходната компания, извезано със златни конци. Линда беше свалила грима си, а Марк бе прибрал рошавата си грива в бейзболно кепе. Униформите щяха да им дадат възможност да се движат из целия кораб.
— Къде ще се срещнем, ако се наложи да се разделим? — попита Линда, когато тръгнаха напред.
— Масата за зарове?
— Не се прави на тарикат.
— В библиотеката.
— В библиотеката — повтори тя. — Добре, хайде да вървим да се правим на Нанси Дрю 14.
— На момчетата Харди 15.
— Аз отговарям за мисията, така че аз решавам. Ти ще си помощникът ми, Джордж Фейн.
За изненада на Линда Марк попита:
— Защо не Нед Никърсън?
Това беше името на гаджето на Нанси Дрю.
— Не и в най-дивите ти мечти. Някой ден ще трябва да си поговорим за пубертетските ти четива.
Най-лесният начин да излязат от пътническите помещения бе през кухнята, затова се качиха по близките стълби и намериха главната трапезария. Достатъчно голяма да побере триста души, залата бе почти празна. Само чистачите почистваха мокета с прахосмукачки.
Влязоха в кухнята, където един от готвачите вдигна глава, но не каза нищо. Линда отмести очи настрани. За разлика от трапезарията, кухнята бе пълна с готвачи, които приготвяха огромни количества храна. От врящите казани се издигаше ароматна пара.
В задната част на кухнята имаше врата, която водеше към ярко осветен коридор. Намериха стълбище и се спуснаха надолу, подминавайки група келнерки, отправили се нагоре да поемат смяната си. Срещнаха още няколко души, но никой не им обърна внимание. Като корабни работници практически бяха невидими. Марк забеляза сгъваема стълба, облегната на стената, и я грабна, за да допълни маскировката им.