Така казва Хюбърт, син на Фицърс, Всевиждащия. Веднъж те предупредих, кралски пратенико! Сега те предупреждавам повторно. Не се меси в дела, които не те засягат. Кажи на Едуард Английски, че с него все още нямам сметки за разчистване.
Глава четвърта
Postquam Primus homo Paradiseum liquerat…
Gravi peonas cum prole luebat.
Загуби човекът Райската градина…
И горко загубата й оплака.
Корбет съсредоточено разглеждаше пожълтялото и изпоцапано с пръсти парче пергамент. Можеше да е откъснато от който и да е ръкопис или книга, но редовете бяха изписани неумело и трудно се разчитаха. При по-внимателния оглед забеляза, че подобно на изпратеното до Касълдийн предупреждение, всяка дума е изписана грижливо, сякаш пишещият се е старал да наподоби писането на невръстен ученик. Не се съмняваше, че тайнственият убиец в гората го е последвал дотук и отново е нанесъл удара си. Остави парчето пергамент на масата и протегна ръце към топлината на пращящия огън в мангала. За миг и безпокойството му, и натрапчивият, сковаващ страх се върнаха. Ненавиждаше несигурността. Извикваше у него спомени за битките в Уелс, за внезапните засади: най-много се страхуваше от тях. Представи си как носителят на вестта галопира през покритите със сняг пътища до Лейтън, за да съобщи на Мейв, че е вдовица, а децата им сираци.
Корбет пое дълбоко дъх, прошепна една молитва и за да се успокои и да разсее мрачните мисли, затананика Salve Regina[25]. Времето отминаваше. Подремна за кратко и се събуди от камбанния звън на абатството, който призоваваше монасите отново да се съберат.
— Изглежда, е време — прошепна той на себе си. — Като го знам мастър Грискин, той по-скоро ще подрани, отколкото да закъснее.
Корбет стана, примъкна ботушите по-близо до себе си и ги обу, подскачайки от крак на крак. Отвори един сандък и извади от него бойния си колан, в чиито ножници бяха затъкнати меч и нож. Извади още малък арбалет и колчан стрели. Взе плаща си, загаси свещта и отиде в съседната стая. Ранулф беше зает да дразни Чансън заради крака му. Корбет набързо му разказа случилото се. Ранулф поиска да разгледа парчето пергамент, но Корбет поклати глава.
— Засега няма да се занимаваме с него. Ако убиецът искаше да ме убие, щеше да се постарае повече. Опитва се да ме сплаши.
— Успява ли?
Корбет се усмихна иронично.
— Донякъде успява, но подозирам, че цели само да ме сплаши. Няма да посмее да убие пазителя на Тайния печат тук, в Кентърбъри, това би навлякло кралския гняв върху града. Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, е наясно какво би станало. Не, той иска да ме отдалечи от онова, което счита за свои дела, иска да не се меся, което, Ранулф, иде да подскаже, че той има неразчистени сметки с този град.
— В кметството ли отиваме, господарю?
— Не, Ранулф. Отиваме в параклиса «Сейнт Лазаръс», тук, в абатството. Трябва да се срещна със стар приятел.
Корбет се завъртя на пети. Ранулф направи гримаса към Чансън, вдигна рамене, грабна колана и плаща си и забърза след него.
Тръгнаха по ледените сводести галерии, пресякоха отрупаните със сняг градини и през западната порта влязоха в църквата на абатството. Корбет поспря, за да се възхити на великолепието на нефа, чудо от въздушни сводове, възвисяващи се арки, масивни колони, трансепти, пасажи, параклиси, каменни статуи, ухилени чудовища по водоливниците и мрачни каменни саркофази. Прозорците от цветно стъкло бяха толкова дебели, че светлината едва-едва се процеждаше през тях, така нефът се превръщаше в пространство, изпълнено с танцуващи сенки, истинско преддверие между живота и смъртта — царство на душите, където духовете на мъртвите се носеха над свещите, които грееха като светлини от самия рай. Струйки дим от горящ тамян се извиваха и разнасяха благоуханието си. Шумът от ботушите им отекна необичайно силно по каменните плочи на пода.