— Нищо не знам — Корбет държеше юздите и се взираше в небето, по което облаците се разкъсваха. Прошепна молитва.
— Поне тази нощ няма да вали сняг — въздъхна той. — Ранулф, сега ми остава да обмисля наученото и да поразсъждавам — конят му се подхлъзна на пътя. — Усамотено място е това. Хайде да побързаме, един Бог знае кой ни следва.
Когато се върнаха в «Сейнт Огъстин», намериха Чансън в много по-добро състояние. Той седеше в малката трапезария, с наслада похапваше заешко задушено с лук и отпиваше от специално произвеждания в абатството ейл. Корбет и Ранулф събуха ботушите си, преоблякоха се, измиха ръцете и лицата си и слязоха долу, за да се присъединят към него. Помещението беше добре осветено от факли и свещи, наредени на масата и затоплено от мангалите, поставени във всеки ъгъл. Трапезарията беше приятна, със стенописи, изобразяващи Тайната вечеря и срещата на Христос с Неговите ученици в Емаус[31]. Мястото внушаваше умиротворение и покой. Ранулф все пак разказа някаква история за стиснат абат и алчен иконом, и как веднъж при тях потърсил подслон за нощта някакъв странник. Дали му само корав хляб и вода, и тънък сламеник, на който да преспи. На сутринта пътникът се оплакал на иконома, който пренебрегнал оплакванията. Когато си тръгвал от абатството, гостът срещнал абата и веднага му благодарил за щедрото гостоприемство.
— Разбира се — пошегува се Ранулф, — абатът веднага наказал иконома, задето прахосвал запасите. А има и друга история — продължи той — за свещеник, който бил при любовницата си. Върнал се вкъщи късно през нощта. До църквата му имало къща, обитавана от духове. Когато свещеникът минавал покрай нея, един глас извикал: «Кой си ти?». Свещеникът се обърнал. «Аз съм свещеникът на тази църква» заявил той, «ами ти кой си?» «Аз ти говоря от ада», отвърнал гласът. «Сигурен ли си, че си свещеник?» «Защо?», попитал отецът. «Ами» рекъл гласът, «толкова свещеници има в ада, че не ми се вярваше да са останали още на земята…»
Ранулф спря, понеже икономът влезе, за да предаде на Корбет, че «Веселяците» искали да го видят на следващата сутрин и да му благодарят за проявената към тях любезност. Корбет се съгласи, после реши да се присъедини към добрите монаси в хора за вечерното богослужение. Ранулф заяви, че е уморен и щял да се помоли както си знае.
Корбет се запъти към потъналата в мрак църква. Коленичи за малко в основата на една колона и погледа как монасите пристигат, призовани от камбаните. После почтително се приближи към абата, който му посочи мястото до него и махна с ръка към един послушник да донесе псалтир. Корбет се наслаждаваше на атмосферата. Можеше за миг да се отпусне в тази красива църква с извити арки и изписани колони. Олтарът се къпеше в светлина, лампи и фенери грееха. Гласовете на монасите пееха в хор вечерната молитва. Озърна се. Мястото беше и призрачно. Сред монасите се носеха сенки, лицата им бяха полускрити в мрака, виждаха се само приведените им глави с тонзури, но мелодичното песнопение разсейваше това впечатление и стигаше до всяко изпълнено с мрак ъгълче.
Корбет с радост пя с останалите, а после, когато седеше и слушаше проповедта, мисълта му се насочи към Грискин. Библейският текст беше от Втора книга Царства и четецът с ясен и увличащ глас четеше за мъката на Давид по Саул и Йонатан: «Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните!» Корбет потъна в мисли как е била устроена клопката на приятеля му, но после прогони тези мисли, понеже монасите се изправиха и запяха псалм: «Господи, Боже на силите! Докога ще бъдеш гневен към молитвите на Твоя народ?…»
След края на вечернята, Корбет остана на мястото си. Искаше да се уедини, затова учтиво отклони поканата на абата да се присъдени към него в приемната и с усмивка изпрати останалите монаси, които минаваха покрай него. Обърна се в стола и погледна към олтара. Големите свещи все още горяха със силен, ярък пламък. Погледна към другия край на църквата, където среднощната мъгла се процеждаше изпод вратата, и изпълваше като облак нефа. Вдигна очи към горната част на колоните, лицата на гротескните фигури му отвръщаха със студени усмивки. Мястото най-накрая опустя. Той потисна едно потрепване, стана, падна на колене пред дарохранителницата, която висеше на златна верига, после излезе през западната порта.
31
По пътя към Емаус, Христос се явява на двама свои ученици по пладне след възкресението си. — Бел.прев.