Нощният студ беше вледеняващ. Корбет мина по пътеката през пустите манастирски дворове. Между колоните висяха фенери. По едно време спря и се огледа. Обзе го безпокойство. Гъста мъгла обгръщаше манастирския двор. В средата му самотен розов храст протягаше замръзналите си клонки нагоре, сякаш измолваше закрила от смразяващия студ. Около трепкащата светлина от фенерите се виеха сенки. Някъде удари камбана. Отекна нечий глас, после настъпи безмълвие. Корбет забързано продължи пътя си. Отново спря и се обърна. Имаше чувството, че го следят, но на това свято място друго освен мъртвешка тишина нямаше. Беше прекосил наполовина двора, когато профуча стрела от арбалет и се заби в стената от сив пясъчник зад него. Веднага приклекна, прикрит зад кръгла колона и огледа манастирския двор. Другата половина на двора беше потънала в мрак. И цяла армия да се спотайваше там, не можеше да я види. «Pax et bonum»[32] извика той с надеждата, че по-скоро ще предизвика нечие внимание, отколкото да открие кой е нападателят. В отговор прозвуча смразяващ кръвта глас.
— Pax et bonum, кралски доверенико, кралски пратенико.
Профуча втора стрела. Корбет разбра, че който и да е стрелецът, той няма намерение да го убива, а само да го сплаши. Не се мъчеше да се прицелва, камо ли да улучи жертвата си. Понадигна се и огледа около колоната. Нищо не се виждаше. Вдигна очи към издяланите на нея фигури, които му се хилеха: маймунско лице, скрито под качулка, с втренчен поглед на изцъклените очи, с изплезен език през дебели бърни и злобно изражение. Извади ножа си от ножницата. Стига да не мърдаше, беше в безопасност. От другата страна на манастирския двор чу шум и той се раздвижи сред сенките, за да обърка нападателя. Изведнъж в другия край откъм неговата страна на двора се отвори врата и един глас извика:
— Кой е там? Всичко наред ли е?
— Бог да те благослови, братко — в отговор извика Корбет. — Аз съм Хю Корбет, кралски пратеник. Като че ли се залутах.
От отсрещната страна на двора се чу шум и той разбра, че нападателят се измъква. Послушникът се затътри към него. Корбет го изчака да се приближи съвсем, преди да помръдне.
— Благодаря ти, братко — той сграбчи ръката на монаха и се взря в лицето му. — Малко се обърках и притесних. Как да стигна до къщата за гости?
Послушникът искаше да зададе куп въпроси, но Корбет забърза към вратата и кръгът светлина, хвърляна от окачения на кука фенер. Влезе и се отпусна, целият беше плувнал в пот, сърцето му биеше бясно. Послушникът го наблюдаваше с любопитство.
— Всичко наред ли е, сър Хю?
— Да, да — задъхано рече Корбет. — Просто среднощен призрак, нищо повече. Ще съм ти благодарен, братко, ако ме придружиш до моите спътници.
Когато се върна в къщата за гости, Корбет завари Дерош, седнал на чаша вино с Ранулф и Чансън. При влизането му лекарят се изправи.
— Сър Хю, чаках те. Вечернята не свърши ли отдавна?
— Свърши — заяви Корбет, седна и си наложи да се успокои. — А ти, мастър Дерош, защо си дошъл в този късен час в такова лошо време?
— И отец Уорфелд е тук. Дойде да види приора по някакъв въпрос, но…
— Питах защо ти си тук — настоя Корбет. Беше изморен и гневен. Искаше му се да се оттегли и да посъбере мислите си. Искаше му се да пише на Мейв, да поразмисли, да остави мислите си да поблуждаят.
— Лейди Аделиша — заяви Деконте. — Бременна е.
— Какво? — удиви се Корбет.
— Знаеш какво означава това — продължи Дерош безизразно. — Не могат да я екзекутират. Щом излязохме от стаята в кметството, тя поиска да ме види. Твърди, че месечните й неразположения са спрели преди два месеца. След един повърхностен преглед, сър Хю, смятам, че е бременна. Посъветвах се с отец Уорфелд — Дерош замълча, понеже през вратата влезе свещеникът и изтупа овлажнялото си от мъглата расо.
— Сър Хю — рече Уорфелд, — мастър Дерош каза ли ти вече новините?
Свещеникът седна на пейката и се отпусна. Грабна кана с вино и щедро си наля един бокал, от който отпи шумно.
— Добрият ни лекар ми каза новините и си рекох, че и ти трябва да ги знаеш. Имах да говоря по работа с приора за доставката на хляб за причастие, затова го придружих. Невъзможно е! — задъха се той.
— Какво искате да кажете? — попита Корбет.
— Ами — въздъхна Дерош, — Рауф Деконте може и да бе мъж на лейди Аделиша, но извън тайната на изповедта, отец Уорфелд и аз можем да те уверим, сър Хю, че той е бил в състояние да създаде дете толкова, колкото и един евнух в харема на великия татарски хан.