Мъжът кимна. Корбет протегна торбата.
— Не поглеждай вътре, изгори я веднага!
Ковачът сви рамене, взе торбата и влезе вътре. Корбет стоеше и гледаше как голямата врата на пещта се отваря. Отвратителната гнусотия беше хвърлена вътре и вратата затворена.
— Покрий я добре с въглища — настоя писарят.
Ковачът сви рамене, отвори пещта, наблъска с ръжена торбата още по-навътре и пак затвори вратата, после излезе отвън.
— Сър, какво имаше вътре?
— Дяволска работа — отвърна Корбет, — но огънят пречиства всичко!
Постоя още малко в ковачницата, наслаждавайки се на топлината, на мириса на коне, сено и нажежено желязо. После отиде до приспособен за леген съд, поля си с вода и си изми ръцете, изми се грижливо и се избърса с кърпа. Благодари на ковача, запъти се към къщата за гости и се прибра. Чу Ранулф и Чансън, още щом влезе в малката трапезария в приземието. И двамата пееха, а Ранулф дразнеше приятеля си. Корбет се качи по стълбите. Ранулф и Чансън излязоха от стаята си, за да го посрещнат. Само един поглед към лицето на Корбет им бе достатъчен, за да се приберат бързо обратно. Корбет влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Смъкна малкия арбалет от рамото си, свали бойния си колан и легна на леглото. Не можеше да събере мислите си. Помъчи се да си припомни онази голиардска[34] песен, която обичаше да пее на Мейв: «Iam dulcis amica — сега, най-скъпа ми приятелко…», но думите и мелодията му убягваха. Провеси крака от леглото. Ранулф и Чансън потропаха на вратата и влязоха.
— Господарю, прости ни.
Корбет прие разсеяно извиненията им. Не можеше да им каже къде е бил, нито че се е видял с Ликуващия, затова остави въпросите им да потънат в суматохата от приготовленията.
Ранулф се облегна на шкафа и присви очи. Господарят беше разстроен, но от какво? Крал Едуард често придърпваше Ранулф настрана и надвесен над него, с почти притворено дясно око, така здраво стисваше ръката на писаря си, че Ранулф трепваше от болка. Кралят нареждаше на Ранулф да следи изкъсо сър Хю. Ранулф отдавна беше проумял, че тук не ставаше дума само за привързаност. С две думи казано, Едуард Английски нямаше напълно вяра на Корбет.
— Много е мекушав — шепнеше му кралят. — Корбет има и сърце, и душа, Ранулф — после кралят добавяше, — същото не може да бъде казано за нас! Нали, мастър Ранулф?
Старшият писар от канцеларията на Зеления печат така и не беше отговорил съвсем на този въпрос, нито пред краля, нито пред себе си. Ранулф още не беше наясно в каква посока ще бъдат решенията му. Занимаваше го единствено отвореният път пред него, пътят към почестите, властта, славата и богатството. В действителност пътят беше Корбет, затова той трябваше да бди над своя господар, не само заради Мейв, малкия Едуард и Елинор, а най-вече заради самия себе си.
— Приготвихте ли се? — с ботуши и шпори, увит в плаща си, Корбет беше готов да тръгва. Ранулф припряно го последва. Слязоха в двора, където Чансън беше приготвил конете. Малко по-късно напуснаха земите на абатството. Отпуснат на седлото си, Корбет остави Ранулф и Чансън да проправят пътя покрай църквата край Куенингейт навътре в града. Чувстваше се особено. Още не се беше съвзел от потреса, предизвикан от ужасната ръка. Искаше му се да се съсредоточи, но му се струваше, че гледките наоколо са от някакъв сън, като че ли минаваше покрай стенописи в църква. Няколко врани грачеха встрани над някаква каруца. Амбулантни търговци вървяха забързано. Дъските им бяха препълнени с дрънкулки, кутийки с аромати, медальони на свети Христофор, брошки с образа на свети Томас Бекет, мастилници и пачи пера. Продавач на реликви, с обветрено лице, брада и свиреп поглед, се дереше с цяло гърло, че предлага на търг сватбения пръстен на Дева Мария, една от връзките на сандалите на Христос и парче от вратата на църквата, която Симон Влъхва[35] построил в Рим. Отговорник по каналите и рововете, предвождан от двама здравеняци с протрито знаме с градския герб, известяваше на всички, че ще се извърши прочистване на каналите и рововете, както и на помещенията за облекчаване от тази страна на река Стур преди Бъдни вечер. Няколко монахини с черни раса, вълнени палта и бели ленени пребрадки отминаха с потропване покрай него. Наблизо просяк беше умрял от студ край позорния стълб и градските служители спореха чие задължение е да се махне и погребе трупа. Дрипави и босоноги деца скачаха из жълтеникави замръзнали локви. Мъже теглеха шейни, натоварени с коледните бъдници и зелени клонки за празничната коледна украса на домовете им. Сред тропота на каруците търговци крещяха цените на стоките. Продавачи на дрънкулки и поклонници, търговци и цигани, бедни и богати, духовници и светски люде, всички се суетяха като риби в рибарник из тесните улици, претъпкани от купувачите пред сергиите и магазините. Отнякъде заби камбана, за да напомни на вярващите да кажат «Отче наш», «Аве, Мария» и да отправят възхвала, но повечето от вярващите изглеждаха по-склонни да последват апетитните ухания, носещи се от кръчмите и магазините за сладкиши, където майсторите изваждаха прясно изпечени пайове със златиста коричка и пълнеж от кълцано месо, щедро поръсено с подправки, за да не си личи, че е старо.
34
Голиардски песни — едни от първите образци на светска музика в Западна Европа; писани от странстващи музиканти, наричани голиарди; песните възпяват красотата на природата и насладите на живота, някои от тях са и сатирични. — Бел.ред.
35
Симон Влъхва — Симеон Магус или Симеон Влъхва е съвременник на апостолите, считан за родоначалник на гностиците. Приписвали са му голяма магическа дарба. — Бел.прев.