Влезе в работната стая и зачака. Останалите се разбързаха да отворят прозорците, да запалят лампите и да се погрижат за огнището. Таванът на стаята беше нисък, боядисани в черно наклонени греди насичаха бялата мазилка. Стените бяха в бледолилав цвят, покрити с тежки гоблени, имаше окачено разпятие и рисунки на сцени от Писанието. Беше неприветлива, бездушна стая с лавици, претъпкани с подредени свитъци велен. До стените имаше обковани с желязо сандъци и ракли, всичките заключени с вериги и катинари. Масивно дъбово писалище, покрито с парчета велен, пачи пера, ножове за пергамент и мастилници изпълваше помещението. Корбет приклекна, повдигна светлия пъстър килим от пода и внимателно огледа засъхналото петно от кръв. Касълдийн се приближи и описа как е лежал трупа. Корбет кимна, после излезе и се качи по стълбите.
В къщата беше невероятно студено, а на втория етаж сякаш беше още по-студено. Касълдийн и Лечлейд вървяха след него. Корбет попита за стаята на лейди Аделиша, Лечлейд мина напред, преведе ги по тясна галерия и отвори рязко една врата. Корбет и тук огледа ключалката, която приличаше много на тази от стаята на сър Рауф. Бутна вратата и влезе в уютна спалня. Стените й бяха боядисани в отморяващо зелено, а мебелите в нея не приличаха на онези от останалата част на къщата. Масата и столовете бяха изработени от бряст, гладката им повърхност блестеше. Отдясно имаше легло с балдахин, покрито със сини завеси, обточени със злато, до него стоеше голям шкаф за дрехи. Завеси в ярки цветове и хубави стенописи придаваха на стаята приветлив и изискан вид. Касълдийн обясни къде са намерили окървавените кърпи. Корбет само кимна, излезе и затрополи надолу по стълбите, през вратата, която водеше към килера, помещението за миене на съдове и кухнята. Вече отключената задна врата водеше към изоставена градина. По всичко личеше, че някога градината е била прекрасна. Въпреки снега, леда и смразяващия кръвта вледеняващ вятър, Корбет беше в състояние да различи очертанията на моравите, покритите беседки, местата за сядане в тревата, повредения фонтан, занемарената беседка и строшената решетка за пълзящите растения. Зад него се чу шум и той долови парфюма на лейди Аделиша.
— Когато видя сър Рауф с вързопа, в който според теб е имало труп, той къде го отнесе?
Корбет се обърна. Лейди Аделиша стоеше на прага, лицето й беше покрито, за да се защити от студа. Тя посочи група ябълкови дървета. Корбет поведе всички нататък. Дърветата растяха близо едно до друго, но между тях имаше малко пространство, обрасло с преплетени храсталаци. Корбет забеляза, че в едната част, дълга около ярд и широка почти толкова, храсталаците бяха хилави, сякаш са пораснали неотдавна. Даде заповед на стражите, които носеха лопати, да разкопаят мястото, като отхвърли възраженията на Касълдийн, че земята щяла да е твърда като камък.
— Може и такава да е — с тънка усмивка рече Корбет, — но гробът ще е плитък. Сър Рауф беше стар човек, не ще да е копал надълбоко. И през ум не му е минало, че някой ще дойде в градината му, за да търси онова, което е скрил. Още повече — Корбет посочи с ръка наоколо, — че тази част от градината е покрита от дървета и храсти, почвата няма да е толкова твърда.
Махна на стражите да се приближат.
— Ще получите половин марка[38] — каза той, — ако откриете какво е закопано тук до час.
Възраженията секнаха. Корбет се върна в къщата, нареди лейди Аделиша да бъде задържана в нейната стая. Помоли Ранулф да направи бърз оглед от тавана до избата и освободи отец Уорфелд и Дерош от задължително присъствие, но ги предупреди, че трябва да се върнат преди залез.
След като си тръгнаха, от «Рогатият елен» дойдоха стражите, натоварени със сладкиши, ейл и две покрити блюда от нарязани зеленчуци. Чансън наблюдаваше поднасянето им, а Корбет се върна в стаята на сър Рауф, вече по-топла и по-светла. Седна на кожения стол с висока облегалка срещу писалището и усети резките по дървото под обвитите в кожа подлакътници. Овладя измъчващите го яд и безпокойство и заразглежда счетоводните книги от последните четири години на Деконте. Настоя тътрещият се, вонящ на ейл Лечлейд да му помага. Веднага разбра, че прегледът на книгите ще е лесна работа. Деконте се оказа не само търговец, но и опитен писар. Счетоводните книги бяха написани подредено и систематично по четиримесечия — приходи и разходи. Корбет бързо доби представа за обхвата на търговските сделки на сър Рауф: овце, вълна, кожи и пергамент, вино от Гаскония, зърно, дървен материал и кожи от Прибалтика, както и заеми на отделни лица и групи хора, в това число краля и видни придворни. Въпреки богатството си, Деконте беше изключително пестелив, дори към собствената си съпруга, на която бяха давани нищожни суми. Вниманието на Корбет привлякоха няколко разхода, представляващи суми, изпратени по доверени търговци на неназовани лица в пристанищата на Ено, Фландрия и Брабант. За тези разходи нямаше обяснение, нямаше такова и за щедрия приход срещу тях — a certis navibus, от някои кораби — така гласеше бележката. Корбет се усмихна на себе си. Много месеци беше работил в Хазната в Уестминстър, при регистъра на приходите, под нищо не пропускащото око на Уолтър Лангтън, епископ на Ковънтри и Личфийлд, ковчежник на Едуард I: в няколко счетоводни сметки, получени от Короната, той се беше натъквал на подобни записки. В действителност Деконте, както и други влиятелни търговци в Лондон и Бристол имаше своя принос към пиратството, тайно даваше пари на бойни кораби в замяна на процент от тяхната печалба, а Короната си затваряше очите. Да не би пък Касълдийн да имаше право? Дали «Ярост» не беше едно от вложенията на Деконте? Нали в края на краищата сър Рауф беше от Кентърбъри, също като Блексток и неговия полубрат?